— Този ужасен тип — присъедини се към разговора поетът — носеше медальон, подобен на твоя. Това беше един от Котараците, нали?
— Да. Не ми се говори за това, Лютиче.
— Прочутите Котараци — обърна се поетът към магьосницата. — Вещери, но несъстояли се. Неуспешна мутация. Безумци, психопати и садисти. Котараци са се нарекли сами, защото са като котки: агресивни, жестоки, непредсказуеми и своенравни. А Гералт, както винаги, омаловажава, за да ни успокои. Защото имаше заплаха, и то голяма. Чудо е, че се размина без бой, кръв и трупове. Щеше да има касапница като в Йело преди четири години. Всеки момент очаквах…
— Гералт помоли да не се говори за това — прекъсна го Тициана Фреви учтиво, но твърдо. — Да уважим желанието му.
Вещерът я погледна със симпатия. Тя му изглеждаше приятна. И привлекателна. Даже много привлекателна.
Той знаеше, че магьосничките се разкрасяват — престижът на професията изискваше магичката да предизвиква възхищение. Но разкрасяването никога не беше идеално, винаги оставаше нещо. Тициана Фреви не беше изключение. На челото й, малко под линията на косата, имаше няколко едва забележими следи от вариола, преболедувана вероятно в детството, когато у нея още не е имало имунитет. Линията на красивата уста беше леко нарушена от малък вълнист белег над горната устна. Гералт за кой ли път почувства яд, яд към своето зрение, към очите, позволяващи да се забележат такива несъществени подробности, дребни детайли, които в края на краищата бяха нищо в сравнение с това, че Тициана седеше на една маса с него, пиеше „Ест Ест“, ядеше пушена пъстърва и му се усмихваше. Вещерът познаваше много малко жени, чиято красота можеше да се смята за безупречна, и имаше основания да смята, че шансовете някоя от тях да му се усмихне, са нулеви.
— Той говореше за награда… — Когато Лютичето се захванеше с някоя тема, беше трудно да го накара човек да я смени. — Някой от вас знае ли какво имаше предвид? Гералт?
— Нямам никаква представа.
— А аз знам — похвали се Тициана Фреви. — Учудвам се, че още не сте чули, защото историята се разчу. Фолтест, кралят на Темерия, е обявил тази награда. За да се свали проклятието от дъщеря му, която е омагьосана. Убола се е с вретено и е заспала вечен сън, горката, според слуховете лежи в замъка в ковчег, обрасъл с глог. Според други слухове ковчегът ѝ е стъклен и е на върха на стъклена планина. Говорят още, че се е превърнала в лебед. А други казват, че е станала ужасно чудовище, стрига. В резултат на проклятие, защото принцесата е плод на кръвосмешение. Тези слухове се предполага, че ги разпространява Визимир, кралят на Редания, който има териториални спорове с Фолтест, сериозно се е скарал с него и е готов на всичко, за да му навреди.
— Наистина изглежда като измислица — каза Гералт. — Основана на приказка или легенда. Омагьосана и превърната в чудовище принцеса, проклятие като наказание за кръвосмешение, награда за онзи, който свали магията. Класика и баналност. Този, който го е измислил, не си е давал много зор.
— Случаят — добави двимвеандрата — има явен политически подтекст, затова Капитулът е забранил на магьосниците да участват в него.
— Приказка или не, същият този Котарак е повярвал в нея — рече Лютичето. — Явно бързаше към Вижима именно при тази омагьосана принцеса, за да свали заклинанието и да получи обещаната от крал Фолтест награда. Заподозря, че Гералт също отива там, и му се прииска да го изпревари.
— Сгрешил е — отвърна сухо Гералт. — Не съм тръгнал към Вижима. Нямам намерение да си пъхам носа в политически котел. Това е работа точно за някой като Бреен, който, както той сам каза, се нуждае от нея. Аз не се нуждая. Мечовете се намериха, няма нужда да поръчвам нови. Имам средства за съществуване. Благодарение на магьосниците от Рисберг…
— Вещерът Гералт от Ривия?
— Аз съм. — Гералт измери с поглед чиновника, който стоеше наблизо с мрачно изражение на лицето. — А кой пита?
— Това не е съществено. — Чиновникът вирна глава и изду бузи, опитвайки се да изглежда важен. — Същественото е съдебната призовка. Която ви връчвам. Пред свидетели. В съответствие със закона.
Чиновникът връчи на вещера свитък хартия. След което излезе, без да пропусне да дари Тициана Фреви с поглед, изпълнен с презрение.