Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.
Свещта примигва, пламъкът угасва,
докосва ни повей на вятър студен…
И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.
Вещерът се обърна.
Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.
Гералт не помръдна.
— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.
Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.
— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.
Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.
Вещерът поклати глава.
— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.
Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.
— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.
— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.
— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.
Той се изкашля, гледайки острите зъби.
— Хмм…
— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.
— Какво?
Лисицата тихо изджафка. И се промени.
Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.
Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.
И тогава сухият дрян разцъфна.
А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.
— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.
Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.
Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.
— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.
— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото не съм искал.
— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Каза го напълно неискрено.
— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?
— И още как!
Свещта примигва, пламъкът угасва,
докосва ни повей на вятър студен…
И минават дните
и времето тече
тихо и незабележимо.
Щом си с мен, то нещо ни събира,
дори и да не е идеално всичко.
И минават дните
и времето тече