Многокракото чудовище подскачаше и се въртеше, въртеше се невероятно бързо, размахваше крайници и щракаше с големите си щипки. А около него още по-бързо, толкова бързо, че чак се размазваше пред погледа, танцуваше човек. Въоръжен с два меча.
Пред очите на вцепенената от страх Нимуе във въздуха излетя първо един, после втори, после трети отсечен крак. Ударите от мечовете се посипаха върху плоското туловище, от което рукнаха потоци от зелена слуз. Чудовището се съпротивляваше и нападаше, а накрая с един скок се хвърли към гората, за да избяга. Но не успя да стигне далеч. Човекът с мечовете го догони, настъпи го с крак и със замах го прикова към земята едновременно с двете остриета. Тварта дълго би по земята с крайници и накрая замря.
Нимуе притисна ръце към гърдите си в опит да успокои разтупканото си сърце. Видя как спасителят ѝ се навежда над убитото чудовище и с ножа си изрязва нещо от бронята му. Как избърсва остриетата на мечовете и ги прибира в ножниците, привързани към гърба му.
— Всичко наред ли е?
Нимуе осъзна с известно закъснение, че питат нея. Но тя не успя нито да отговори, нито да се измъкне от леската. Спасителят ѝ не бързаше да я вади от храста, така че ѝ се наложи да се освободи сама. Краката ѝ трепереха така, че едва стоеше на тях. Сухотата в устата ѝ не изчезваше.
— Лоша идея е да минаваш сама през гората — каза спасителят ѝ, като се приближи.
Той свали качулката си и снежнобялата му коса засия в горския полумрак. Нимуе едва не се разкрещя, неволно притисна юмрук към устата си. „Това е невъзможно — помисли си тя, — абсолютно невъзможно. Сигурно сънувам.“
— Но сега — продължи белокосият, като оглеждаше почернялата и покрита с петна плочка в ръката си, — сега оттук вече може да се преминава спокойно. И какво имаме тук? IDR UL Ex IX 0008 BETA. Ха! Точно ти ми липсваше в сметката, осмицо. Но сега вече е закрита. Как се чувстваш, момиче? Ох, извинявай. В устата ти е сухо, нали? Езикът ти е като дървен? Знам, знам. Ето, пийни..
Тя пое с треперещи ръце подадената ѝ манерка.
— Накъде отиваш?
— В Д… До… До…
— До?
— … Дориан. Какво беше това? Онова… там?
— Произведение на изкуството. Шедьовър номер осем. Всъщност няма значение какво е било. Важното е, че вече го няма. А ти коя си? Къде отиваш?
Тя кимна с глава, преглътна. И се реши. Сама се изненада от куража си.
— Аз… Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин. От Дориан отивам в Анхор, а оттам в Горс Велен. В Аретуза, училището за магьосници на остров Танед.
— Охо. А откъде идваш?
— От село Вирва. През Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт…
— Познавам този маршрут — прекъсна я той. — Обходила си едва ли не половината свят, Нимуе, дъще на Вледир. В Аретуза би трябвало да ти го зачетат като точки за приемния изпит. Но е по-вероятно да не го направят. Амбициозна цел си си поставила, девойко от село Вирва. Много амбициозна. Ела с мен.
— Добри… — Нимуе все още движеше неуверено краката си. — Добри господине…
— Да?
— Благодаря, че ме спаси.
— Ти също заслужаваш благодарност. От много дни търся наоколо някой като теб. Онези, които преминаваха преди, се движеха на големи групи, шумно и с оръжие, такива нашият шедьовър номер осем не се осмеляваше да напада, не си подаваше носа от скривалището си. Ти го примами оттам. Дори от голямо разстояние е способен да разпознае лесната плячка. Някой, който върви сам. И не е голям. Не се обиждай.
Краят на гората се оказа точно зад ъгъла. Малко по-нататък, до самотна група дървета, чакаше конят на белокосия. Дореста кобила.
— До Дориан — рече той — оттук са около четиридесет мили. За теб три дни път. Три и половина, ако се смята остатъкът от днешния ден. Знаеше ли го?
Нимуе почувства внезапна еуфория, която отми вцепенението и другите последствия от преживения ужас. „Това е сън — помисли си тя. — Като че ли сънувам. Защото това не може да се случва наяве.“
— Какво ти става? Добре ли се чувстваш?
Нимуе събра кураж.
— Тази кобила… — От вълнение тя трудно произнасяше думите. — Тази кобила се казва Плотка. Защото така наричат твоя кон. Защото ти си Гералт от Ривия. Вещерът Гералт от Ривия.
Той я гледа дълго. Мълчаливо. Нимуе също мълчеше, забила поглед в земята.
— Коя година сме сега?
— Хиляда триста… — Тя вдигна изумен поглед. — Хиляда триста седемдесет и трета след Възраждането.
— Ако е така — белокосият избърса лице с облечената си в ръкавица ръка, — значи Гералт от Ривия отдавна не е сред живите. Той е умрял преди сто и пет години. Но аз си мисля, че щеше да се радва, ако… Щеше да се радва, ако след всичките тези сто и пет години хората продължават да го помнят. Че помнят кой е бил. Ха, помнят даже името на коня му. Да, мисля, че щеше да се радва… Ако можеше да разбере за това. Да вървим. Ще те съпроводя.