— Не. Моля те. Моля те, не. Не бива така.
Гералт би поритал побойника още, защото добре знаеше кое не бива, кое бива и кое си трябва. И не беше свикнал да слуша никого по тези въпроси, особено пък хора, които никога не са ги ритали.
— Моля те — повтори Мозаик. — Не си го изкарвай на него. Заради мен. Заради нея. И заради това, че самият ти си в безизходица.
Той я послуша. Хвана я за раменете. И я погледна в очите.
— Отивам при твоята господарка — рече той твърдо.
— Това не е добре — поклати глава тя. — Ще има последствия.
— За теб?
— Не. Не за мен.
Глава седма
Диви нощи — диви нощи!
Ако бях с тебе тук,
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс!
Емили Дикинсън
(превод Цветан Стоянов)
И всеки ден наново изпълнявам своя безполезен
дълг, докосвам я и тук, и там —
аз мястото си знам.
Целувам отворената ѝ уста и хваля красотата ѝ,
а хората ме наричат в очите предател.
Ленард Коен
Бедрото на магьосницата се красеше от изкусна, приказно сложна и цветиста татуировка, която изобразяваше в подробности ивичеста риба с ярки цветове.
Nil admirari[12], помисли си вещерът. Nil admirari.
— Не мога да повярвам на очите си — каза Лита Нейд.
За онова, което се беше случило и че се бе случило така, както се беше случило, бе виновен само той и никой друг. Край пътя към вилата на магьосницата имаше градина и той не издържа на съблазънта да откъсне една от растящите в лехите фрезии. Помнеше аромата, който доминираше в парфюма ѝ.
— Не мога да повярвам на очите си — повтори застаналата на вратата Лита. Беше му отворила сама, тромавият портиер го нямаше. Може би имаше почивен ден.
— Дошъл си, предполагам, за да ми се скараш заради ръката на Мозаик. И ми носиш цвете. Бяла фрезия. Влизай, че ще произведеш сензация и целият град ще се напълни със слухове. Мъж с цвете на прага ми! Най-старите не помнят да са виждали такова нещо.
Беше облякла свободна черна рокля от коприна и шифон, по която и при най-малкото движение на въздуха пробягваха леки вълни. Вещерът стоеше, гледаше, стиснал фрезията в протегнатата си ръка, опитваше се да се усмихне, но не можеше. Nil admirari, не спираше да си повтаря наум максимата, която помнеше от Оксенфурт, университета, в който я беше прочел на табела над входа към катедрата по философия.
— Не ми се карай. — Тя взе фрезията от пръстите му. — Ще оправя ръката на момичето веднага щом се прибере. Безболезнено. Може би даже ще се извиня. Ще се извиня пред теб. Само не ми се карай.
Той поклати глава и отново се опита да се усмихне. Не се получи.
— Интересно — тя приближи фрезията до лицето си и впи в него нефритените си очи, — дали ти е позната символиката на цветята? И техният таен език? Знаеш ли какво означава тази фрезия и напълно съзнателно ли ми предаваш посланието ѝ? Или си взел това цвете напълно случайно, а посланието е… Подсъзнателно?
Nil admirari.
— Но това няма значение. — Тя се приближи съвсем близо до него. — Или защото ясно, съзнателно и целенасочено ми сигнализираш какво искаш… Или скриваш желанието, което издава подсъзнанието ти. И в двата случая трябва да ти благодаря. За цветето. И за онова, което ми казва то. Благодаря. Ще ти се отблагодаря. С подарък или по някакъв друг начин. Ето това шнурче… Дръпни го. По-смело.
Какво правя, помисли си той, докато дърпаше. Плетеното шнурче плавно се изниза през поредицата от дупки. До самия край. И после коприната и шифонът се стекоха от Лита като вода и меко се свлякоха около глезените ѝ. Той затвори за миг очи, голотата ѝ го порази като внезапно припламване на светлина. Какво правя, мислеше си той, докато я прегръщаше през шията. Какво правя, мислеше той, докато усещаше вкуса на кораловото червило на устните ѝ. Онова, което правя, е абсолютно лишено от смисъл, мислеше той, докато внимателно я насочваше към скрина във вътрешния двор и я настаняваше върху малахитовия плот.