— Не е вярно.
— …Переше опашка и потрепваше с крила, като тетрев. Чуруликаше и кудкудякаше…
— Не съм кудкудякал.
— Кудкудякаше.
— Не!
— Да. Прегърни ме.
— Корал!
— Какво?
— Лита Нейд… Това не е истинското ти име, нали?
— Истинското е много тромаво за произнасяне.
— Така ли?
— Опитай се да произнесеш бързо: Астрид Литнейд Асгеиррфиннбьорнсдотир.
— Разбрах.
— Съмнявам се.
— Корал.
— А?
— А Мозаик? Откъде се появи това прозвище?
— Знаеш ли какво не обичам, вещерю? Въпросите за други жени. И особено когато онзи, който ги задава, лежи до мен в леглото. И ме разпитва, вместо да се съсредоточи върху онова, върху което всъщност лежи ръката му. Не си се осмелявал да правиш нещо подобно, докато си бил в леглото с Йенефер.
— А аз не обичам да се споменават определени имена. Особено когато…
— Да спра ли?
— Не съм казвал такова нещо.
Корал го целуна по рамото.
— Когато тя попадна в училището, името ѝ беше Аик, фамилията не помня. Не само че името ѝ беше странно, ами страдаше и от загуба на пигментацията на кожата. Бузите ѝ бяха обсипани със светли петна, които всъщност приличаха на мозайка. Излекуваха я, разбира се, още след първия семестър, една магьосница не може да има петна. Но обидното прозвище остана. И бързо престана да бъде обидно. Тя си го хареса. Но стига за нея. Да поговорим за мен. Хайде.
— Какво хайде?
— Говори за мен. Каква съм аз? Красива, нали? Хайде, кажи ми!
— Красива. Рижа. И луничава.
— Не съм луничава. Махнах луничките с магия.
— Не всичките. За някои си забравила. Забелязах ги.
— Къде ги… Ах… Ами да. Наистина. Луничава съм. И каква още?
— Сладка.
— Каква?
— Сладка. Като вафла с мед.
— Не ме лъжеш, нали?
— Погледни ме. Право в очите. Виждаш ли в тях дори сянка от неискреност?
— Не. И това ме притеснява повече от всичко.
— Седни на ръба на кревата.
— Защо?
— Искам да се разплатя.
— За какво?
— За луничките, които си забелязал там, където ги забеляза. За старателността и точното… разузнаване. Искам да се разплатя и отблагодаря. Може ли?
— Давай тогава.
Вилата на магьосницата, както почти всички сгради в тази част на града, имаше тераса, от която се разкриваше гледка към морето. Лита обичаше да седи там с часове и да наблюдава корабите на рейд, за което използваше наблюдателна тръба с прилични размери, поставена на статив. Гералт, макар и да не споделяше увлечението ѝ по морето и онова, което плава по него, обичаше да стои заедно с нея на терасата. Седеше до нея, любуваше се на лицето ѝ, на рижите ѝ къдрици, наслаждаваше се на аромата на фрезия и кайсия.
— Погледни онзи галеон, който хвърля котва — отбеляза Корал. — Със синия кръст на флага. Това е „Гордостта на Цинтра“, вероятно пътува до Ковир. А онзи ког там е „Алке“ от Цидарис, сигурно превозва кожи. А ей там е „Тетида“, транспортен холк с товароподемност двеста лаща[13], каботажен, пътува между Керак и Настрогем. Ето, погледни, на рейд излиза новиградската шхуна „Пандора Парви“, красив, красив кораб. Погледни в окуляра. Ще видиш…
— Аз виждам и без тръбата. Мутант съм.
— Ах, да. Забравих. О, ей там е галерата „Фушия“, трийсет и две гребла, може да носи на борда си четиридесет лаща товар. А онзи красив тримачтов галеон е „Вертиго“, отплавал е от Лан Ексетер. А там, по-нататък, с пурпурния флаг, е реданският галеон „Албатрос“, три мачти, дължина сто и двайсет фута… О, там, виж, виж, вдига платна и излиза в морето пощенският клипер „Ехо“, познавам капитана му, той обядва при Равенга, когато идва тук. И погледни още, вдигнал всичките си платна, пристига галеон от Повис…
Вещерът отметна косите от гърба на Лита. Бавно, една след друга, разкопча всички кукички и плъзна роклята от раменете на магьосницата. След това ръцете и вниманието му напълно се съсредоточиха върху двата галеона с вдигнати платна. Галеони, каквито не можеха да се видят по никои морски пътища, рейдове, портове и в регистрите на Адмиралтейството.
Лита не възрази. И не откъсна очи от окуляра на наблюдателната тръба.
— Държиш се като някое петнайсетгодишно момче — каза след известно време тя. — Сякаш ги виждаш за пръв път.