Выбрать главу

Река тече между дървета, под балдахин от корони и надвиснали над водата клони. На един от клоните неподвижно стои жена с дълга тясна рокля.

Водата се разпени за миг и почти веднага отново се успокои.

Той видя море от трева, безкрайна, достигаща до хоризонта равнина. Видя я отгоре, като от птичи полет… Или от върха на хълм. Хълм, от който се спускаше редица от неясни фигури. Когато обръщаха главите си, той виждаше неподвижни лица, слепи мъртви очи. Те са мъртви, осъзна внезапно Гералт. Това е парад на мъртъвци…

Пръстите на Лита отново стиснаха ръката му. Като клещи.

Проблесна мълния. Внезапен порив на вятъра разбърка косите им. Водата в коритото се развълнува, забълбука, разпени се, надигна се вълна, огромна като стена. И се хвърли право към тях. И двамата отскочиха от фонтана, Корал се спъна, той я подхвана. Гръмна гръм.

Магьосницата изкрещя заклинание, махна с ръка. В цялата къща пламнаха светлини.

Водата в коритото, която допреди миг кипеше във водовъртеж, сега беше гладка, спокойна, раздвижвана единствено от лениво ромолящите струйки на фонтана. А по тях двамата, макар че само миг по-рано ги бе връхлетяла истинска вълна, нямаше и капка вода.

Гералт дишаше тежко. Изправи се.

— Това, накрая… — каза той, докато помагаше на магьосницата да стане. — Тази, последната картина… Хълмът и редицата… от хора… Не разпознах… Представа нямам какво може да е това…

— Аз също — отвърна тя с някак чужд глас. — Но това не беше твоето видение. Този образ беше предназначен за мен. Аз също нямам представа какво би могъл да означава. Но имам странното усещане, че не е нещо хубаво.

Гръмотевиците спряха. Бурята отминаваше. Към сушата.

* * *

— Шарлатанство са всички тези дивинации — повтори Лютичето, докато настройваше лютнята си. — Измамни халюцинации за наивници. Силата на внушението, нищо повече. Ти си мислел за мечовете — и си видял мечове. Какво още се предполага, че си видял? Процесия от мъртъвци? Ужасна вълна? Скала с чудновата форма? А каква?

— Като огромен ключ — замисли се вещерът. — Или хералдически кръст, със само три стълба…

Трубадурът се замисли. После потопи пръст в бирата и нарисува нещо върху масата.

— Прилича ли на това?

— Ха. Даже много.

— Дявол да ме вземе. — Лютичето удари по струните, като привлече вниманието на цялата таверна. — Гъска да ме стъпче дано! Ха-ха, приятелю Гералт! Колко пъти си ме спасявал от беди? Колко пъти си ми помагал? Колко неща си направил за мен? Безброй! Какво пък, сега е мой ред. Какво пък, може би заедно с мен наистина ще откриеш прочутото си оръжие.

— А?

Лютичето стана.

— Госпожа Лита Нейд, твоето последно завоевание, която се ползва със заслужено уважение като забележителна магьосница и ненадмината ясновидка, в своята дивинация ясно, точно и без никакво съмнение показва място, което аз знам. Да вървим при Феран. Веднага. Той трябва да ни уреди аудиенция, като използва тайните си връзки. И да ти издаде пропуск за излизане от града по законен начин, за да се избегне конфронтацията с онези хетери от караулното. Ще направим едно малко пътешествие. Малко и, общо взето, недалеч.

— Къде?

— Разпознах скалата от видението ти. На езика на професионалистите това се нарича карстово образувание. А местните я наричат Грифона. Забележителност, дори знак за ориентиране, водещ до местонахождението на лицата, които може наистина да знаят нещо за мечовете ти. Мястото, където ще отидем, се нарича Равелин. Това говори ли ти нещо?

Глава осма

Не само неговата изработка, не само занаятчийското изкуство определя ценността на вещерския меч. Подобно на загадъчните елфически или гномски остриета, чиито тайни са загубени, загадъчната сила на вещерския меч е свързана с ръката и усещанията на вещера, който го притежава. И именно благодарение на тайнството на магията той е ефективен против Тъмните сили.

Пандолфо Фортегера, „Трактат за хладното оръжие“

Ще ви разкрия една малка тайна. За вещерските мечове. Глупост е това, че в тях има някаква тайна сила. И че са толкова страхотно оръжие, че няма по-добро от него. Всичко това е фикция, измислено е, за да плаши. Знам го от много сигурен източник.

Лютичето, „Половин век поезия“

Веднага разпознаха скалата, наричана Грифон. Виждаше се отдалеч.