Гералт удари с меча и отведнъж отсече плоската глава от туловището.
Дишаше тежко.
В далечината прогърмя. Завихрилият се вятър и бързо потъмняващото небе предвещаваха наближаваща буря.
Алберт Смулка, новоназначеният общински жупан, още при първата среща заприлича на Гералт на ряпа — беше закръглен, неумит, дебелокож и абсолютно невзрачен. С други думи, не се отличаваше много от останалите общински чиновници, с които на вещера му се беше налагало да си има вземане-даване.
— Излиза, че е истина — каза жупанът. — Че те бива като вещер.
След малко, така и не дочакал някаква реакция от страна на Гералт, той продължи:
— Йонас, моят предшественик, не можеше да те нахвали. Като си помисля само, че го смятах за лъжец. Тоест не му се доверявах напълно. Знам как нещата могат да прераснат в приказка. Особено при чернокнижниците — при тях всичко е или чудо, или небивалица, или някакъв вещер с нечовешка сила. А тук се оказва чиста истина. Там, в боровете, отвъд реката, толкова хора погинаха — не можеш ги изброи. И всичко, защото пътят до градчето е по-кратък и минават оттам, глупаците… Към собствената си гибел. Без да обръщат внимание на предупрежденията. Сега времената са такива, че по-добре да не се скиташ из пустошта, да не се навираш в горите. Навсякъде чудовища, навсякъде човекоядци. В Темерия, на Тукайските предпланини, току-що стана нещо страшно, някакъв горски упир уби петнайсет души. Селището се казваше Роговизна. Сигурно си го чувал. Не? Истината ти казвам, да пукна, ако лъжа. Дори магьосниците водиха разследване в тази Роговизна. Но какво ти разправям. Сега тук, при нас, в Ансегис, е безопасно. Благодарение на теб.
Той извади от скрина сандъче за скъпоценности. Сложи на масата лист хартия, потопи перото в мастилницата.
— Обеща да убиеш страшилището — каза, без да вдига глава. — Явно не си говорел празни приказки. Държиш си на думата, макар че изглеждаш като скитник… А и си спасил живота на онези хора… Жената и момичето. Те поне благодариха ли ти? Паднаха ли в краката ти?
„Не паднаха — помисли си вещерът, стиснал зъби. — Защото още не са се опомнили. И аз ще си тръгна оттук, преди да се опомнят. Преди да осъзнаят, че ги използвах за примамка, като самоуверено си мислех, че ще мога да спася и тримата. Ще си отида, преди момичето да разбере, че е полусираче по моя вина.“
Чувстваше се зле. Сигурно заради изпитите преди битката еликсири. Сигурно.
— Това чудовище — жупанът посипа хартията с пясък, който после изтърси на пода — е същинска напаст. Видях трупа, когато го донесоха… Какво беше това нещо?
Гералт не беше напълно сигурен, но не възнамеряваше да си признава това.
— Арахноморф.
Алберт Смулка размърда устни, грижливо опитвайки се да повтори.
— Пфу, както се казва — така, мътните да го вземат. С този меч ли му видя сметката? С това острие? Може ли да го погледна?
— Не.
— Аха, сигурно омагьосано острие. И трябва да е скъпо… Апетитен залък… Е, ние тук дъра-бъра, а времето лети. Договорът е изпълнен, време е да се плати. Първо формалностите. Подпиши се на фактурата. Значи, сложи кръст или някакъв друг знак.
Вещерът взе подадената му сметка и я обърна срещу светлината.
— Вижте го само — поклати глава жупанът, мръщейки се. — Ти какво, да не умееш да четеш?
Гералт сложи хартията на масата, побутна я към чиновника.
— В документа се е промъкнала една малка грешка — рече той спокойно и тихо. — Бяхме се уговорили за петдесет крони. А фактурата е за осемдесет.
Алберт Смулка събра длани и облегна на тях брадичката си.
— Това не е грешка — сниши глас той. — По-скоро е знак на признателност. Ти уби страховито чудовище, сигурно работата не е била лека… Никой не би се учудил на сумата…
— Не разбирам.
— Да бе. Не се прави на самата невинност. Да не искаш да кажеш, че Йонас, когато управляваше тук, не ти е издавал такива фактури? Залагам си главата, че…
— Че какво? — прекъсна го Гералт. — Че е завишавал сумите? А разликата, която е за сметка на кралската хазна, сме си я делили наполовина?
— Наполовина? — изкриви устни жупанът. — Не прекалявай, вещерю, не прекалявай. Не се прави на толкова важен. Ще получиш една трета от разликата. Десет крони. За теб и без това премията е голяма. А на мен ми се полага повече, макар и по длъжност. Държавните служители трябва да са заможни. Колкото по-заможен е държавният служител, толкова по-висок е престижът на държавата. Какво разбираш ти от това. Ще подпишеш ли фактурата, или не?