— Откъсна го като законен трофей?
— Откъснах го, за да ти го покажа.
Корал разгледа овалната месингова пластина с размерите на детска длан. И щампованите на нея символи.
— Интересно стечение на обстоятелствата — каза тя, докато лепеше пластир на гърба му. — Като се има предвид, че ти самият се каниш да поемеш нататък.
— Каня се? А, да, забравих. Твоите събратя и техните планове относно моята личност. Тези планове вече конкретизирани ли са?
— Именно. Получих съобщение. Молят те да отидеш в замъка Рисберг.
— Молят ме, колко трогателно. Замъкът Рисберг. Седалището на прочутия Ортолан. Както разбирам, не мога да откажа на тази молба.
— Не те съветвам. Молят те да отидеш спешно. Като се имат предвид раните ти, кога ще можеш да тръгнеш?
— Като се имат предвид травмите ми, кажи ти. Медичке.
— Ще ти кажа. По-късно… Но сега… Няма да те има известно време, ще ми липсваш… Как се чувстваш сега? Ще можеш ли… Това е всичко, Мозаик, приключихме. Иди си в стаята и не ни безпокой. Какво означаваше тази усмивка, госпожичке? Да ти я запечатам ли върху устните за постоянно?
Интерлюдия
Лютичето, „Половин век поезия“ (фрагмент от чернова, която не е влязла в официалното издание)
Честно казано, вещерът ми е много задължен. С всеки ден все повече и повече.
Посещението при Пирал Прат в Равелин, завършило, както знаете, бурно и кърваво, все пак роди някакви плодове. Гералт попадна на следите на крадеца, похитил мечовете му. Това отчасти е и моя заслуга, тъй като аз благодарение на съобразителността ми насочих Гералт към Равелин. А на следващия ден точно аз, а не някой друг, осигурих на Гералт ново оръжие. Не можех да го гледам беззащитен. Ще кажете, че един вещер никога не е беззащитен? Че това е обучен във всякакъв вид бой мутант, който е два пъти по-силен и десет пъти по-бърз от нормален човек. Който натръшква за миг по земята трима въоръжени бандити с дъбова бъчварска летва? Че в допълнение към това владее магия, своите Знаци, с които се защитава напълно задоволително? Така е. Но мечът си е меч. Колко пъти ми е повтарял, че без меч се чувства гол. И аз му намерих меч.
Прат, както вече знаете, в знак на благодарност даде на мен и на вещера определена сума пари, не твърде щедра, както обикновено. На следващата сутрин отидох с чека във филиала на банка Джианкарди, както пожела Гералт. Дадох чека на касата.
Стоя и се оглеждам. И виждам, че някой ме наблюдава внимателно. Дама, не възрастна, но не и твърде млада, облечена елегантно, с вкус. Свикнал съм с втренчените женски погледи, мъжествената ми, хищническа красота ме прави неотразим за много жени.
Внезапно тя се приближава до мен, представя се като Етна Асидер и ми казва, че ме познава. Каква изненада, мен всички ме знаят, славата ми се носи напред, където и да отида.
— Научих, уважаеми поете — казва тя, — за неприятното приключение, с което се е сблъскал вашият приятел, вещерът Гералт от Ривия. Знам, че е изгубил оръжието си и спешно му трябва ново. Освен това знам колко трудно се намира добър меч. Случи се така, че на мое разположение има такъв меч. Остана ми от покойния ми съпруг, боговете да успокоят душата му. Дойдох в банката точно за да му направят оценка — за какво ѝ е меч на една вдовица? Оцениха го и са готови да го вземат на консигнация. А на мен парите ми трябват спешно, нали съм задължена да платя дълговете на покойния ми мъж, иначе кредиторите ще ме изядат. Затова…
След тези думи жената разгръща бродирано копринено покривало и аз виждам меч. Чудо, да ви кажа. Лек като перце. С изящна и елегантна ножница, ръкохватката обвита в гущерова кожа, позлатен ефес, увенчан с яспис с размера на гълъбово яйце. Вадя го от ножницата и не вярвам на очите си. На острието, малко над предпазителя, гравирано слънце. И до него надпис: „Без причина не вади, без чест не прибирай“. Значи, острието е изковано в Нилфгард, във Виролед, в града, чиито оръжейни работилници са прославени по цял свят. Докоснах острието с възглавничката на пръста ми — като бръснач, ви казвам.
Е, аз не съм някой балък, не реагирам по никакъв начин, гледам равнодушно как банковите чиновници се суетят, а някакво женище полира месинговите дръжки.
— Банка Джианкарди — казва жената — оцени меча на двеста крони. На консигнация. Само че ако ми платите в брой, ще ви го дам за сто и петдесет.
— Охо! — отвръщам аз. — Сто и петдесет, това са много пари. С тях къща можеш да си купиш. Макар и малка. И то в предградията.
— Ах, господин Лютиче — започва тя да чупи ръце и да рони сълзи. — Вие се подигравате с мен. Жесток човек сте, не пожалвате бедната вдовица. Но нямам друг изход. Ще ви го дам за сто.