— Но после те изкара от него — прекъсна го Цара. — И щедро те възнагради. Компенсира дискомфорта с голяма, ммм, благосклонност. Казват, че поне седмица си бил в много добри… отношения с нея.
Гералт с огромни усилия успя да се сдържи да не го цапардоса по мутрата. Пинети сигурно го забеляза.
— Pax[25] — вдигна ръка той. — Pax, Харлан. Няма да се караме. Нека се въздържим от спорове и сарказъм. Знаем, че Гералт е предубеден спрямо нас, което се усеща във всяка негова дума. Знаем и защо е така, знаем как го измъчи историята с Йенефер. И реакцията на обществото към тази история. Не можем да го променим. Но Гералт е професионалист, ще съумее да се издигне над това.
— Ще съумее — съгласи се хладно Гералт. — Въпросът е дали ще поиска. Хайде да се залавяме за работа. Защо съм тук?
— Нужен си ни — отвърна сухо Цара. — Точно ти.
— Точно аз. И с какво съм заслужил тази висока чест? Или вече са започнали да се страхуват от мен?
— Ти си прочут, Гералт от Ривия — каза Пинети. — Постъпките и подвизите ти са известни навсякъде и са признати за завладяващи и достойни за възхищение. На нашето възхищение, както сам разбираш, не можеш да разчиташ сериозно, ние не се стремим твърде да показваме възхищение, особено към такива като теб. Но умеем да признаваме професионализма и да уважаваме опита. Фактите говорят сами за теб. Ти, смея да заявя, си изтъкнат… хм…
— Е?
— Елиминатор. — Пинети намери с лекота думата, очевидно отдавна си я беше приготвил. — Онзи, който отстранява заплашващите хората зверове и чудовища.
Гералт не каза нищо. Той чакаше.
— Освен това нашата цел, целта на магьосниците, е благосъстоянието и безопасността на хората. Така че можем да говорим за общи интереси. Случайните недоразумения не бива да ни пречат. Това ни разясни наскоро стопанинът на този замък. Който е чувал за теб. И иска лично да се запознаете. Той го пожела.
— Ортолан.
— Архимагистър Ортолан. И най-близките му съратници. Ще му бъдеш представен. По-късно. Слугата ще ти покаже стаята ти. Можеш да се освежиш след пътуването. Да отдъхнеш. Скоро ще те повикаме.
Гералт мислеше. Припомняше си всичко, което някога бе чувал за архимагистър Ортолан, жива легенда според всеобщото мнение.
Ортолан беше жива легенда. Личност с изключителни заслуги в областта на магията.
Той беше обсебен от популяризирането ѝ. За разлика от повечето магьосници, смяташе, че ползите и изгодите от свръхестествените сили трябва да са обществена собственост и да служат за подобряване на общото благосъстояние, комфорта и всеобщото щастие. Всеки човек, мечтаеше Ортолан, трябва да има неограничен безплатен достъп до магически лекарства и еликсири. Вълшебните амулети, талисмани и всякакви други атрефакти трябва да са всеобщо достъпни и безплатни. Телепатията, телекинезата, телепортацията и телекомуникацията трябва да са достъпни за всички граждани. За да постигне това, Ортолан непрекъснато откриваше по нещо. Тоест правеше изобретения. Някои от които бяха също толкова легендарни, колкото и самият той.
Действителността болезнено попари мечтите на стария магьосник. Нито едно от изобретенията му, предназначени за разпространение и демократизиране на магията, не излезе от стадия на опитния образец. Всичко, което измисляше Ортолан, онова, което би трябвало да бъде просто, се оказваше чудовищно сложно. Онова, което би трябвало да бъде масово, се оказваше дяволски скъпо. Но Ортолан не падаше духом. Фиаското, което би обезкуражило някой друг, го вдъхновяваше за по-нататъшни усилия. Които водеха към поредното фиаско.
Подозираха — на самия Ортолан, разбира се, такава мисъл изобщо не му минаваше през ума, — че причина за неуспехите на изобретателя е най-обикновен саботаж. Не ставаше дума, поне не единствено, за обичайната завист на магьосническото братство, за нежеланието да се популяризира магьосническото изкуство, което магьосниците предпочитаха да виждат единствено в ръцете на елита — тоест техните собствени. По-скоро се страхуваха от изобретенията с военен и смъртоносен характер. И с право. Както всеки изобретател, така и Ортолан имаше периоди на увлечения по взривоопасни и запалителни материали, бомбарди, бронирани колесници, самопали, самобои и отровни газове. Условието за просперитет, смяташе старецът, е всеобщият мир между народите, а мирът се постига чрез въоръжаването. Най-надеждният метод да се избегнат войните е заплахата от страшни оръжия; колкото по-страшно е оръжието, толкова по-надежден и дълготраен е мирът. Тъй като Ортолан не беше свикнал да чува възражения, скритите в неговата изобретателска група саботьори проваляха страшните му изобретения. Практически нито едно от тях не видя бял свят. Изключение стана печално известният, станал обект на множество анекдоти, ядромет. Това беше разновидност на телекинетичния арбалет, с голяма кошница, пълна с оловни топчета. Ядрометът, както предполагаше името му, можеше да мята ядрата в целта, и то на серии. Прототипът, за всеобщо изумление, излезе извън стените на Рисберг и дори беше изпробван в някаква битка. Само че с печален резултат. На въпрос за ефективността на оръжието изпробващият го стрелец си позволи да отговори, че ядрометът е като тъщата му. Тежък, противен, абсолютно безполезен и не заслужава нищо друго, освен да бъде удавен в реката. Старият магьосник не се смути, когато му предадоха думите. Ядрометът е играчка, заяви той, имал къде по-перспективни разработки, за масово унищожение. Той, Ортолан, ще осигури мир на човечеството дори ако заради това се наложи да унищожи половината човечество.