Стената на стаята, в която го заведоха, беше покрита от огромен гоблен, шедьовър на тъкаческото изкуство, аркадийска „зеленина“. Разваляше го зле измито петно, което напомняше някаква голяма сепия. Някой, помисли си вещерът, очевидно съвсем неотдавна беше оповръщал тъкаческия шедьовър. Зад разположената в средата на стаята дълга маса седяха седем души.
— Магистър Ортолан — Пинети се поклони леко, — позволете ми да ви представя Гералт от Ривия. Вещерът.
Външният вид на Ортолан не изненада Гералт. Предполагаше се, че той е най-старият от всички живи магьосници. Може и да беше истина, а може би не, но Ортолан действително изглеждаше най-стар от всички магьосници. Което беше още по-странно, защото не кой да е, а точно той беше изобретателят на прочутия алраунов дестилат — еликсирът, който магьосниците използваха, за да спрат процеса на стареене. Самият Ортолан, когато най-накрая усъвършенствал формулата на надеждно действащата магическа течност, не получил особена полза от нея, защото вече бил доста стар. Еликсирът предотвратявал стареенето, но не подмладявал. Затова Ортолан, макар и да вземал препарата, продължавал да си изглежда стар — особено на фона на събратята си, почтените магьосници, изглеждащи като мъже в разцвета на силите си, и очуканите от живота магьоснички, които изглеждаха като девойки. Сияещите от младост и красота магьоснички и леко прошарените магьосници, чиито истински рождени дати се губеха в мъглата на времето, пазеха еликсира на Ортолан като зеницата на очите си, а понякога дори отричаха съществуването му. Но бяха убедили самия Ортолан, че еликсирът е широко достъпен, така че човечеството е практически безсмъртно и в резултат на това, абсолютно щастливо.
— Гералт от Ривия — повтори Ортолан и подръпна с ръка кичур от бялата си брада. — Разбира се, разбира се, чували сме. Дефенсор, както казват, защитник, който носи на хората спасение от Злото. От всяко чудовищно зло, достойно за предпазване и антидот.
Гералт придоби скромно изражение на лицето и се поклони.
— Разбира се, разбира се… — продължи магьосникът, като не спираше да подръпва брадата си. — Знаем, знаем. Не щадиш силите си при защитата на хората, момче, не ги щадиш. И старанията ти наистина са достойни за уважение, занаятът ти е достоен за уважение. С радост те приветстваме в нашия замък, радваме се, че съдбата те доведе тук. Защото, макар и да не го знаеш, ти се върна като птица в гнездото си… Истината казвам, като птица. Радваме ти се и мислим, че и ти се радваш. А?
Гералт се чудеше как да се обръща към Ортолан. Магьосниците не познаваха учтивата форма на обръщение и не я очакваха от другите. Но не знаеше дали това се отнася и за белокосия и белобрад старец, който освен това беше жива легенда. Затова вместо да отговори, той отново се поклони.
Пинети представи един по един останалите седящи на масата магьосници. Гералт познаваше някои от тях. По слухове.
Челото и бузите на Аксел Еспарза, известен повече като Аксел Сипаничавия, всъщност бяха обсипани с белези от шарка и се говореше, че не ги премахва напук на всички. Леко прошареният Майлс Третевей и малко по-прошареният Стуко Зангенис гледаха вещера с умерен интерес. Бирута Икарти, блондинка със сравнително приятна външност, изглеждаше малко по-заинтригувана. Тарвикс Сандовал, широкоплещест, с фигура по-скоро на рицар, отколкото на магьосник, гледаше встрани, към гоблена, сякаш и той беше забелязал петното и размишляваше върху това как се е появило и кой е виновникът.
Най-близкото до Ортолан място заемаше като че ли най-младият сред присъстващите, Сорел Дегерлунд, с дълга коса и някак женствена красота.