— Очевидно не всичко — отвърна с горчивина Гералт. — Тъй като нещо е избягало.
— Нещо избяга. — Пинети запази спокойствие. — В момента в замъка има осемнайсет магистри. И поне петдесет ученици и адепти. Единствено чистите формалности отделят повечето от тези, вторите, от степента магистър. Страхуваме се, че… Имаме основания да смятаме, че на някой от тази голяма група му се е прищяло да се поразвлече с гоеция.
— Но не знаете кой?
— Не знаем. — На Харлан Цара и окото му не мигна. Но вещерът знаеше, че той лъже.
— През май и началото на юни — магьосникът не изчака да види дали ще има и други въпроси — в околностите на замъка бяха извършени три масови убийства. В околностите, тоест тук, в Погорие, най-близо на дванайсет, а най-далеч на двайсет мили от Рисберг. Всеки път са се случвали в горски селища, населени с дървосекачи и други горски работници. Били са избити всички жители, нито един не е бил оставен жив. Огледът на труповете ни убеди, че тези убийства могат да бъдат извършени само от демон. По-точно от енергумена, носител на демона. Демон, който е бил призован тук, в замъка.
— Имаме проблем, Гералт от Ривия. И трябва да го решим. И се надяваме, че ти ще ни помогнеш.
Глава десета
Преместването на материя е изкусно, изящно
и фино нещо, затова преди телепортация
настоятелно се препоръчва облекчаване и
изпразване на пикочния мехур.
Джофри Монк, „Теория и практика на
употреба порталите за телепортация“
Плотка, както обикновено, пръхтеше и се запираше още при вида на чергата, с пръхтенето изразяваше своя страх и протест. Не ѝ харесваше, когато вещерът увива главата ѝ. Още по-малко ѝ харесваше онова, което следваше скоро след това. Гералт изобщо не се учудваше от поведението на кобилата. Той също не обичаше това нещо. Разбира се, не му идваше да пръхти, но не се въздържа да изрази неодобрението си в друга форма.
— Наистина ме учудва — незнайно за кой път се зачуди Харлан Цара — твоето отвращение към телепортацията.
Вещерът не се включи в дискусията. Цара не беше и очаквал това.
— Прехвърляме те — продължи той — вече повече от седмица и всеки път физиономията ти е такава, сякаш отиваш на ешафода. Мога да разбера, че за обикновените хора преместването на материя все още е нещо страшно и необяснимо. Но мислех, че ти, вещерю, вече си свикнал с магията. Това не са времената на първите портали на Джофри Монк! Сега телепортацията вече е нещо обичайно и напълно безопасно. Телепортите са безопасни. А телепортите, отворени от мен, са отявлено безопасни.
Вещерът въздъхна. Случвало му се беше неведнъж и два пъти да вижда резултатите от действието на безопасните телепорти, беше участвал в сортирането на останките на хора, използвали телепорти. Затова беше наясно, че приказките за безопасните телепортали са подобни на твърденията: моето куче не хапе, моят син е добро дете, този бигос[26] е пресен, ще ти върна парите най-късно вдругиден, нощувах у една приятелка, сърцето ми е изпълнено с любов към родината и… отговори на няколко въпроса и веднага ще те пуснем.
Но нямаше друг изход или алтернатива. В съответствие с разработения в Рисберг план, задачата на Гералт беше всекидневно патрулиране в района на Погорие и разположените там селища, колонии, махали и къщи — местата, където Пинети и Цара се опасяваха, че ще има нови нападения на енергумена. Тези селища бяха разхвърляни из цялото Погорие, понякога доста далеч едно от друго. На Гералт му се наложи да признае и приеме факта, че успешното патрулиране не би било възможно без помощта на магическото телепортиране.
В помощ на конспирацията Пинети и Цара създадоха порталите на края на комплекса Рисберг, в голямо, празно и нуждаещо се от ремонт помещение, в което миришеше на плесен, паяжините се лепяха за лицето, а топчетата от изсъхнали миши екскременти хрущяха под ботушите. При активиране на заклинанието върху някоя от покритите с влага и мръсотия стени се появяваше огнен светещ контур на врата — или по-скоро порта, — зад която се кълбеше непрозрачно опалово сияние. На Гералт му се налагаше да пришпорва кобилата със завързани очи в това сияние — и тогава ставаше неприятно. Притъмняваше пред очите, след което вече не можеше да се види, чуе или усети нищо, освен студ. Вътре в черното небитие, сред тишината, безформието и безвремието студът беше единственото, което можеше да се почувства, всичко останало телепортът го изключваше и загасваше. За щастие, само за част от секундата. Прехвърлянето приключваше, реалният свят пламваше пред очите, а цвилещият от ужас кон потропваше с копита върху твърдата почва на реалността.