— Конят се бои, това е разбираемо — каза му за пореден път Цара. — Но твоят страх, вещерю, е напълно ирационален.
Страхът никога не е ирационален, въздържа се да отбележи Гералт. Освен в случаите на психично разстройство. Това беше едно от първите правила, на които учеха малките вещери. Добре е да изпитваш страх. Ако те е страх, значи има от какво да се боиш и ще бъдеш нащрек. Страхът не е нужно да се преодолява. Само не бива да му се поддаваш. И си струва да се учиш от него.
— Днес къде? — попита Цара, като отвори лакираната кутия, в която държеше пръчката си. — В кой район?
— Сухите скали.
— Постарай се да се добереш до Яворка преди залез-слънце. Ще те приберем оттам, аз или Пинети. Готов ли си?
— За всичко.
Цара започна да маха във въздуха с ръка и пръчка, сякаш дирижира оркестър, на Гералт даже му се стори, че чува музика. Магьосникът напевно рецитираше заклинание, звучащо като стихотворение. На стената засветиха огнени линии, образуващи сияещ правоъгълник. Вещерът изруга под нос, успокои трепкащия медальон, смушка кобилата с пети и я застави да пристъпи в млечното нищо.
Чернота, тишина, безформеност, безвремие. Студено. И изведнъж просветване и разтърсване, тропот на копита по твърдата земя.
Престъпленията, в които магьосниците подозираха енергумена, обладания от демон, се извършваха в околностите на Рисберг, в безлюден район, наречен Тукайско погорие, ивица от обрасли с древни гори хълмове, отделящи Темерия от Бруге. Названието на ивицата, както разправяха едни, се дължеше на легендарен герой на име Тукай или, както твърдяха други, на нещо съвсем различно. Тъй като в района нямаше други хълмове, беше прието да се казва просто Погорие и това съкратено наименование също фигурираше на много карти.
Погорие се простираше на около сто мили дължина и между двайсет и трийсет мили ширина. Западната част се характеризираше с интензивно използване на гората и производство на горска продукция. Там се сечаха дървета, развиваха се производствата и занаятите, свързани с използването на гората. На безлюдни места се създаваха селища, колонии, махали и лагери, където хората се занимаваха с горски неща, постоянно или временно, устроени или както им падне, в големи, средни, малки и съвсем малки стопанства. Понастоящем, по оценката на магьосниците, имаше около петдесет такива селища.
В три от тях бяха станали касапници, от които не беше оцелял никой.
Сухите скали, група обкръжени от гъсти гори ниски варовикови хълмове в самия западен край на Погорие, бяха западната граница на района за патрулиране. Гералт вече беше идвал тук, той позна мястото. На края на гората беше построена пещ за изпичане на варовика. Крайният продукт от това изпичане беше негасена вар. Пинети, когато бяха тук заедно, му обясни за какво е нужна тази вар, но Гералт не бе слушал внимателно и беше забравил. Някаква си там вар — това беше доста далеч от сферата на неговите интереси. Но край пещта работеха доста хора, за които същата тази вар беше основа на съществуването. Беше му възложено да защитава тези хора. И само това имаше значение.
Работниците го познаха, един му помаха с шапка. Той отговори на поздрава. „Аз си върша работата — помисли си. — Правя това, което трябва. За което ми плащат.“
Насочи Плотка към гората. Имаше пред себе си половин час път по горската пътека. Около миля го делеше от следващото селище. То се наричаше Плохачова просека.
За един ден вещерът изминаваше между седем и десет мили — в зависимост от района, при това посещаваше от няколко до двайсетина селища и до залез-слънце се добираше до определеното място, от което един от магьосниците го телепортираше обратно в замъка. На следващия ден всичко се повтаряше, но вече патрулираше в друг район на Погорие. Гералт избираше мястото на патрулиране на случаен принцип, като избягваше рутината и схемите, които можеха да направят появата му предсказуема. Въпреки това работата се оказа доста еднообразна. Вещерът обаче не се притесняваше от еднообразието, беше свикнал с него заради професията си; в повечето случаи само търпението, настойчивостта и последователността гарантираха успешното ловуване на чудовища. Впрочем до момента — и това не беше без значение — никой никога не беше имал желание да плати за неговото търпение, настойчивост и последователност толкова щедро, колкото магьосниците от Рисберг. Нямаше основания да се оплаква, трябваше просто да си върши работата.