— Ловя, когато ми се дояде риба. Винаги нося със себе си връв.
Пинети мълча дълго.
— Връв — изрече той най-накрая със странен тон. — Въженце с късчета оловни тежести. И множество кукички. На които се нанизват червеи.
— Да. Защо?
— Нищо. Просто така попитах.
Вещерът отиваше към Сошница, още едно селище на въглищари, когато гората изведнъж утихна. Млъкнаха сойките, някой преряза като с нож граченето на гаргите, внезапно престана да кълве кълвачът. Гората застина в ужас.
Гералт подкара кобилата в галоп.
Глава единайсета
Смъртта е нашият вечен другар… Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас… Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала“.
Карлос Кастанеда, „Пътуване към Икстлан“
(превод Юлия Бучкова-Малеева)
Жижната в Сошница беше построена недалеч от сечището, въглищарите използваха дървесните отпадъци след изсичането на дърветата. Овъгляването беше започнало съвсем наскоро, от връхната част на купола, като от кратер на вулкан, се издигаше стълб от жълтеникав и много смрадлив дим. Мирисът на пушек не успяваше да притъпи надвисналата над поляната воня на смърт.
Гералт скочи от коня. И извади меча си.
Първия труп, без глава и крака, забеляза до жижната, кръвта беше опръскала купчината пръст. Малко по-нататък лежаха още три тела, обезобразени до неузнаваемост. Кръвта се беше просмукала в горския пясък, като оставяше тъмни петна.
По към средата на поляната, край оградения с камъни открит огън, лежаха още два трупа — на мъж и жена. Гърлото на мъжа беше разкъсано до такава степен, че се виждаха шийните прешлени. Горната част на тялото на жената беше просната върху огъня, в пепелта, и беше омазана с каша от преобърнатото котле.
Малко по-нататък, до нарязаните и подредени дърва, лежеше дете, момче, може би на около пет години. Тялото му беше разкъсано.
Някой или по-скоро нещо го беше хванало за двете крачета и го беше разчекнало на две.
Видя следващия труп — коремът му беше разпорен и червата се бяха проточили навън. В цялата си дължина, около един сажен дебели черва и повече от три сажена тънки. Равномерната им лъскава, розово-синкава линия се простираше от трупа до заслона, построен от иглолистни клонки, и изчезваше във вътрешността му.
Вътре, на примитивно сламено легло, лежеше по гръб слаб мъж. Веднага биеше на очи, че той не е тукашен. Богаташките му дрехи бяха целите в кръв, направо бяха подгизнали. Но вещерът не забеляза кръвта да блика, струи или изтича от някой от основните кръвоносни съдове.
Гералт го позна, въпреки покритото със засъхнала кръв лице. Това беше онзи същият дългокос, строен и леко женствен красавец, Сорел Дегерлунд, който му беше представен по време на аудиенцията при Ортолан. Само че тогава беше облечен, както и останалите магьосници, с парадно наметало и бродирана куртка, седеше между останалите магьосници на масата и гледаше вещера, също като останалите, със зле прикрита враждебност. А сега лежеше в безсъзнание в навеса на въглищарите, целият в кръв, а около китката на дясната му ръка беше намотано човешко черво. Издърпано от разпорения корем на трупа, който лежеше на десетина крачки от него.
Вещерът преглътна слюнката си. „Дали пък да не го посека, докато е в безсъзнание? Това ли очакват Пинети и Цара? Да убия енергумена? Да ликвидирам гоета, който се развлича с призоваване на демони?“
От размишленията го изтръгна стон. Сорел Дегерлунд явно идваше в съзнание. Той надигна главата си, простена и отново се отпусна назад. После седна и се огледа със замаян поглед. Щом видя вещера, зяпна. Погледна към изцапания си с кръв корем. Вдигна ръката си. Видя какво държи в нея. И започна да крещи.
Гералт погледна към купения от Лютичето меч с позлатения предпазител. После към тънката шия на магьосника. Към изпъкналата върху нея вена.
Сорел Дегерлунд откъсна и захвърли настрани прилепналото към ръката му черво. Престана да крещи, само простенваше, тресеше го. Надигна се, първо на четири крака, после се изправи. Излезе от навеса, огледа се, нададе вой и понечи да побегне. Вещерът го хвана за яката, задържа го на място и го събори на колене.