— Какво… тук… — промърмори Дегерлунд, като трепереше целият. — Какво е това… Какво се е… случило тук?
— Мисля, че сам знаеш какво.
Магьосникът преглътна звучно.
— Как… Как съм попаднал тук? Нищо… Нищо не помня… Нищо не помня! Нищо!
— Трудно мога да ти повярвам.
— Инвокация… — Дегерлунд се хвана за лицето. — Призовах го… Той се появи. В пентаграма, в тебеширения кръг… И влезе. Влезе в мен.
— Очевидно не за пръв път, а?
Дегерлунд заплака. Някак театрално, не можеше да се отърси от усещането Гералт. Съжали, че не е успял да се добере до енергумена, преди демонът да го е напуснал. Това съжаление, даваше си сметка Гералт, не беше съвсем рационално; той знаеше колко опасна може да бъде схватката с демон и би трябвало да се радва, че я е избегнал. Но не се радваше. Защото тогава поне щеше да знае как да постъпи.
„Защо точно аз се оказах тук“, помисли си той. Защо не беше Франс Торквил със своя отряд? Констабълът нямаше да изпита никакви колебания или съмнения. Обленият в кръв, стиснал в ръка червата на жертвата си магьосник веднага щеше да получи примка на шията си и щеше вече да се клати на първия срещнат клон. На Торквил нямаше да му пречат неувереността и съмненията. Той нямаше да се замисли върху това, че женственият слабичък магьосник не е способен да се разправи толкова жестоко с всичките тези хора, и то за толкова кратко време, че окървавените му дрехи да не успеят да изсъхнат или да се вкоравят. Не беше способен да разкъса дете с голи ръце. Не, Торквил нямаше да има никакви съмнения.
„А аз имам.“
Пинети и Цара бяха убедени, че такъв проблем няма да се появи.
— Не ме убивай… — захленчи Дегерлунд. — Не ме убивай, вещерю… Аз повече няма… Никога повече…
— Млъкни.
— Кълна се, че никога няма…
— Млъкни. Дойде ли достатъчно на себе си, за да използваш магия? Да извикаш тук магьосниците от Рисберг?
— Имам сигил… Аз… Мога да се телепортирам в Рисберг.
— Не сам. Заедно с мен. И никакви фокуси. Не се опитвай да ставаш, остани на колене.
— Трябва да стана. А ти… За да се телепортираш, трябва да застанеш до мен. Много близо.
— Така ли? Хайде, какво чакаш. Вади амулета.
— Не е амулет. Нали казах, че е сигил.
Дегерлунд разтвори окървавената куртка и ризата си. На слабите му гърди имаше татуировка: два пресичащи се кръга. Кръговете бяха осеяни с различни по големина точки. Татуировката напомняше леко на схемата с орбити на планети, на която Гералт се беше възхищавал в университета в Оксенфурт.
Магьосникът напевно произнесе заклинание. Кръговете засветиха в синьо, а точките в червено. И започнаха да се въртят.
— Сега. Застани по-близо.
— По-близо?
— Още по-близо. Притисни се плътно до мен.
— Тоест как?
— Притисни се към мен и ме прегърни.
Гласът на Дегерлунд се промени. Воднистите му очи проблеснаха грозно, а устните му се изкривиха злобно.
— Да, така е добре. Здраво и нежно, вещерю. Сякаш съм твоята Йенефер.
Гералт осъзна какво ще се случи. Но вече не можеше нито да отблъсне Дегерлунд, нито да го удари по главата с дръжката на меча, нито да му пререже гърлото с острието. Просто нямаше време.
В очите го удари опалесциращ блясък. За части от секундата потъна в черно небитие. В пронизващ хлад, в тишина, безформеност и безвремие.
Приземиха се твърдо, подът от каменни плочи сякаш изскочи срещу тях. Ударът ги раздели. Гералт дори не успя да се огледа както трябва. Усети силна воня, мирис на мръсотия, смесена с мускус. Огромни и могъщи лапи го сграбчиха под мишниците и за шията, дебели пръсти с лекота обхванаха бицепсите му, твърди като желязо нокти се впиха до болка в нервите му, в раменния сплит. Цялото му тяло се вцепени и той изпусна меча от безчувствената си ръка.
Пред себе си видя гърбушко с противно, обсипано с язви лице и череп, покрит с редки снопчета твърда коса. Гърбушкото, стъпил на разкрачените си криви крака, се целеше в него с огромен самострел, по-точно с арбалет, направен от два разположени един над друг стоманени лъка.
И двата насочени срещу Гералт четиригранни накрайника на стрелите имаха ширина поне два цала и бяха остри като бръснач.
Сорел Дегерлунд застана пред него.
— Както сигурно вече си разбрал — каза той, — не се озовахме в Рисберг. Попаднахме в моята обител и убежище. Мястото, където заедно с моя учител провеждаме експерименти, за които не знаят в Рисберг. Аз, както сигурно знаеш, съм Сорел Алберт Амадор Дегерлунд, magister magicus. Аз, както може би още не знаеш, съм онзи, който ще ти донесе болка и смърт.