— Е, и?
— Ако… — Кралят се почеса зад ухото и погледна Лита изпод присвитите си клепачи. — Ако тя… Тоест моята нова женичка… се обърне към теб за тези средства… Забранявам ти да ѝ ги даваш. Защото съм против такива средства! Понеже са неморални!
— Можем да се договорим за това — усмихна се очарователно Корал. — Ако твоята черешка се обърне към мен, няма да ги получи. Обещавам.
— Ето това го разбирам — развесели се Белоун. — Радвам се, че си побъбрихме толкова приятно. Основата на всичко е взаимното разбиране и взаимното уважение. Дори различията трябва да се уважават.
— Така си е — намеси се Ксандер. Егмунд изсумтя и изруга под нос.
— В рамките на взаимното уважение и разбиране — Корал нави една рижа къдрица на пръста си и погледна нагоре, към орнамента, — а също в интересите на хармонията и реда в твоята страна. Имам сигурна информация. Поверителна информация. Не мога да понасям доносничеството, но още по-малко понасям мошеничествата и кражбите. Става въпрос, кралю мой, за нагло финансово престъпление. Има такива, които се опитват да те окрадат.
Белоун се облегна на трона, а лицето му се изкриви яростно.
— Кой? Имената!
Глава втора
Керак, град в северното кралство Цидарис, при устието на река Адалате. Някогашна столица на отделното кралство К., което в резултат на неумела политика и израждане на управляващата династия е западнало, било поделено между съседите му и присъединено към държавите им. Има пристанище, няколко фабрики, фар и около 2000 жители.
Ефенберг и Талбот,
„Енциклопедия Maxima Mundi“, том VIII
Заливът се беше наежил от мачти и бе пълен с бели и разноцветни платна. По-големите съдове стояха на заслонения от носа и вълнолома рейд. В самото пристанище, при дървените пристани, бяха акостирали по-малки и съвсем дребни кораби. На плажовете цялото свободно пространство беше заето от лодки. Или отломки от лодки.
В покрайнините на носа, заливан от белите вълни на прибоя, се издигаше фар от бели и червени тухли, обновен реликт от елфическите времена.
Вещерът сръга с шпората си кобилата в хълбока. Плотка вдигна глава, изду ноздри, сякаш и тя се радваше на мириса на море, носен от вятъра. Пришпорена от ездача си, препусна през дюните. Към вече наближаващия град.
Град Керак, столицата на едноименното кралство, разположен по двата бряга при устието на река Адалате, беше разделен на три отделни, напълно различни района.
На левия бряг на Адалате бяха разположени зданията на пристанището, доковете и промишлено-търговския район, включващ корабостроителници и работилници, а също така фабрики за преработване на суровини, складове и магазини, пазари и панаири.
Противоположният бряг на реката, районът, наричан Палмира, беше изпълнен с бърлоги и колиби на бедняци и работници, къщи и палатки на дребни търговци, кланици, магазини за прясно месо, а също така и многобройни, оживяващи веднага след мръкване кръчми и странноприемници — Палмира, освен всичко друго, беше и място за развлечения и забранени удоволствия. Тук, както беше чувал Гералт, лесно можеш да се лишиш от кесията си или да получиш нож под реброто.
По-надалеч от морето, на левия бряг, зад висока палисада от дебели греди, се намираше самият Керак, квартал с тесни улички между къщите на богати търговци и финансисти, фабриканти, банкери, лихвари, обущарски и шивашки работилници, магазини и магазинчета. Тук имаше също таверни и увеселителни заведения от висша категория, предлагащи практически същото като в пристанищната Палмира, но на значително по-високи цени. Центърът на квартала се състоеше от четириъгълен пазарен площад, където бяха градският съвет, театърът, съдът, митниците и домовете на градския елит.
Насред площада, върху пиедестал, стоеше ужасно нацвъкания от чайките паметник на основателя на града, крал Осмик. Това беше явна лъжа, защото крайморският град си беше съществувал тук дълго преди Осмик да се домъкне дявол знае откъде.
По-нагоре, на хълма, се издигаше замъкът и кралски дворец, доста нетипичен по форма и външен вид, защото е бил древен храм, престроен и разширен, след като са го напуснали свещениците, разочаровани от пълната липса на заинтересованост към него от страна на населението. В храма беше останала дори огромната камбана, която понастоящем властващият в Керак крал Белоун беше наредил да се бие ежедневно по пладне и — очевидно напук на поданиците — в полунощ.