Черният котарак, на когото му омръзна да го галят, скочи от коленете на стопанина си. Изгледа студено вещера със златистите си, широко отворени очи. И си тръгна, навирил опашка.
Гералт дишаше все по-трудно, усети засилващото се треперене на тялото, което не можеше да контролира по никакъв начин. Ситуацията не беше от най-добрите и само две обстоятелства му вдъхваха надежда за благополучен изход. Първо, беше още жив, а докато живееш, се надяваш, както казваше наставникът му Весемир в Каер Морхен.
Второ, обнадеждаващ фактор бяха раздутото его и високомерието на Дегерлунд. Изглежда, магьосникът още от ранна възраст се беше влюбил в собствените си думи и очевидно това беше любов за цял живот.
— Щом не можех да практикувам гоеция — разказваше Сорел, докато продължаваше да поклаща медальона и да се наслаждава на собствения си глас, — трябваше просто да се престоря, че я практикувам. Да симулирам. Известно е, че призованият чрез гоеция демон често се отскубва и започва да сее унищожение. Ами ние го посяхме. Няколко пъти. Заличихме изцяло няколко селища. А те повярваха, че е бил демонът.
Ужасно ще се изненадаш, ако разбереш колко са лековерни. Веднъж отрязах главата на един пленен мъж и чрез биоразложим кетгут прикрепих на нейно място главата на голям козел, като замаскирах шевовете с пластир и боя. После го представих на учените ми колеги като териоцефал, резултат от крайно сложен експеримент в областта на създаването на хора с животински глави, експеримент, който, за съжаление, е имал само частичен успех, тъй като образецът не е оцелял. И те, представи си, ми повярваха. Още повече израснах в очите им! Все още чакат да направя такъв, който да оживее. А аз продължавам да поддържам вярата им, като от време на време пришивам по някоя глава върху обезглавен труп.
Малко се отклоних. За какво говорех? А, да, за заличените селища. Както се очакваше, господарите на Рисберг решиха, че това е дело на демони или обсебените, които те управляват. Но аз направих грешка, престарах се. Заради едно дърварско селище никой нямаше да се развълнува, обаче ние изклахме няколко. Работеха основно Буе и Банг, но и аз се включих според възможностите си.
В онова първото селище, Кисах или нещо такова, не се представих твърде добре. Когато видях какви ги вършат Буе и Банг, ми се догади, опръсках цялото си наметало. Наложи се да го изхвърля. Чудесно вълнено наметало, обшито със сребриста норка, струваше почти сто крони. Но после тръгна все по-добре. Първо, започнах да се обличам както трябва, с работнически дрехи. Второ, тези акции започнаха да ми харесват. Оказа се, че е доста приятно да откъснеш нечий крак и да гледаш как кръвта пръска от чуканчето. Или да извадиш нечии очи. Или да изкараш от разпорения корем димящите вътрешности… Ще бъда кратък. Заедно с днешните стават почти петдесет от различен пол и възраст.
Рисберг разбра, че трябва да ме спре. Но как? Те все още вярваха в силите ми на гоет и се страхуваха от демоните ми. Освен това се бояха да не разстроят безумно влюбения в мен Ортолан. Затова решението трябваше да станеш ти. Вещерът.
Гералт дишаше плитко. И оптимизмът му растеше. Вече виждаше много по-добре, треперенето утихна. Той беше защитен от повечето известни токсини — за щастие, отровата на белия скорпион, смъртоносна за обикновения човек, не се оказа изключение. Симптомите, които първоначално изглеждаха опасни, с течение на времето отслабваха и изчезваха, организмът на вещера беше способен, както се оказваше, доста бързо да неутрализира отровата. Дегерлунд или не знаеше това, или самонадеяно го беше пренебрегнал.
— Разбрах, че искат да те изпратят срещу мен. Не крия, че малко се уплаших, чувал съм доста неща за вещерите и специално за теб. Изтичах задъхан при Ортолан, спаси ме, любими учителю. Любимият учител първо ме сгълча и се разфуча, че е било отвратително, тъй да се каже, да се убиват дървари, що за безобразие е това и да ми бъде за последен път. Но после ме посъветва как да подходя към теб и как да те примамя в капан. Как да те заловя с помощта на телепортационните сигили, които самият той беше татуирал на мъжественото ми тяло преди няколко години. Само че ми забрани да те убивам. Да не си помислиш, че е от добрина. Трябват му очите ти. По-точно става дума за tapetum lucidum, онзи специален слой тъкан във вътрешността на окото ти, който усилва и отразява насочената към фоторецепторите светлина, за да можеш, също като котка, да виждаш нощем и в тъмнина. Последната idée fixe на Ортолан беше да даде на цялото човечество способността да вижда като котка. В подготовката си за тази благородна цел той възнамерява да имплантира твоя tapetum lucidum в някоя следваща мутация, създадена от него, но tapetum за трансплантацията трябва да бъде взет от жив донор.