— Жители на Воля! — Шевлов се изправи в стремената. — Слушайте какво ще ви кажа! По волята и указа на Негово величество, милостиво управляващия крал Визимир, ви съобщавам, че отсега нататък тази земя, чак до пограничния стълб, принадлежи на кралство Редания, а Негово величество крал Визимир е ваш монарх и господар! На него трябва да се кланяте, да бъдете послушни и да плащате данък. А с рентата и данъците сте закъснели! По заповед на краля сте длъжни веднага да платите дълга! На присъстващия тук митар от хазната.
— Как да стане? — извика някой от тълпата. — Как да платя? Ние вече дадохме своето!
— Вече ни одраха кожата!
— Одрали са ви я темерийските митари. Незаконно, защото тук вече не е Темерия, а Редания. Ей до онези стълбове.
— Но едва до вчера — нададе вой някой от селяните — тук беше Темерия! Как така! Ние платихме, както наредиха…
— Нямате право!
— Кой? — изкрещя Шевлов. — Кой каза това? Имам право! Изпълнявам кралския указ! Ние сме кралска армия! Казвам, че който иска да остане тук и да върти стопанство, трябва да плати данъка, до последния грош! Непокорните ще бъдат прогонени! Платили сте на Темерия? Явно се считате за темерийци! Тогава се махайте оттук, там, зад границата! Но само с онова, което можете да носите с двете си ръце, защото имуществото и добитъка принадлежат на Редания!
— Грабеж! Това е грабеж и насилие! — извика здрав мъжага с буйна коса, като пристъпи напред. — Вие не сте кралска армия, а разбойници! Нямате право…
Ескайрак подкара коня си към него и го изплющя с камшика. Викащият падна. Останалите бяха успокоени с дървените дръжки на пиките. Отрядът на Шевлов умееше да се оправя със селяните. Бяха пресекли границата преди седмица и вече бяха умиротворили много селища.
— Някой препуска. — Фрига посочи с плетения камшик. — Това не е ли Фиш?
— Същият. — Шевлов заслони с длан очите си. — Кажи да свалят изродката от талигата и да я доведат тук. А ти вземи две момчета, обходете околностите. Ако има самотни колиби по поляните и сечищата, трябва да им се покаже на кого ще плащат вече. А ако някой възрази, знаете какво да правите.
Фрига се усмихна вълчо, зъбите ѝ проблеснаха. Шевлов изпита съчувствие към селяните, които тя щеше да посети. Макар че съдбата им малко го вълнуваше.
Погледна към слънцето. „Трябва да побързаме — помисли си. — До обед трябва да свалим още няколко темерийски стълба. И да поставим няколко наши.“
— Ти, Върлина, ела с мен. Да посрещнем гостите.
Гостите бяха двама. Единият носеше сламена шапка, мощната му челюст, изпъкналата брадичка, както и цялото лице бяха покрити с черна няколкодневна четина. Вторият беше човек с мощно телосложение. Истински гигант.
— Фиш.
— Господин сержант.
Шевлов изсумтя. Йавил Фиш ненапразно намекваше за отдавнашното им познанство, от времената на съвместната им служба в редовната армия. Шевлов не обичаше да си спомня за тези времена. Не искаше да си спомня нито за Фиш, нито за службата, нито за мизерната заплата на подофицерите.
— Гледам — Фиш кимна към селото, откъдето се чуваха вопли и плач, — че свободният отряд работи. Наказателна експедиция, а? Ще палиш ли селото?
— Дали ще го паля, или не, си е моя работа.
„Няма“, помисли си той. Със съжаление, защото Шевлов обичаше да пали селата, на отряда също му харесваше. Но нямаше заповед. Бяха им наредили да поправят границата, да съберат данък от селяните. Онези, които откажеха, да прогонят, но плячката да не пипат. Тя щеше да послужи на новите заселници, които щяха да пристигнат тук. От север, където даже в предградията мястото не стигаше.
— Изродката я хванах — каза той. — Каквато беше уговорката. Вързана е. Хич не беше лесно, ако знаех, щях да поискам повече. Но се договорихме за петстотин, значи остава петстотин.
Фиш кимна, гигантът се приближи, предаде на Шевлов две кесии. На предната част на ръката му беше татуирана змия, увита около острието на стилет. Шевлов познаваше тази татуировка.
Появи се още един конник от отряда, който водеше пленницата. На главата на изродката беше нахлузен чувал, който стигаше до коленете ѝ и беше увързан с въже така, че да обхване и ръцете ѝ. Изпод чувала стърчаха боси крака, тънки като пръчки.
— Какво е това? — посочи Фиш. — Скъпи господин сержант? Петстотин новиградски крони май са твърде много за котка в торба.
— Торбата е безплатно — студено отвърна Шевлов. — В комплект с един добър съвет. Не я развързвай и не поглеждай вътре.
— Защо?
— Опасно е. Ще те ухапе. А може и да те урочаса.