Гигантът издърпа пленницата на седлото. Спокойната до този момент изродка започна да се мята, да рита с крака, започна да вие под чувала. Но нищо не се получи, чувалът беше завързан надеждно.
— Откъде да знам — каза Фиш, — че получавам онова, за което плащам? Ами ако е първото момиче, което ти е попаднало пред очите? Може дори да е от това село.
— В измама ли ме подозираш?
— Съвсем не, съвсем не — побърза да си върне думите назад Фиш и за това му помогна видът на Върлината, който поглаждаше закачената на седлото брадва. — Вярвам ти, Шевлов. Знам, че думата ти тежи. Пък и в края на краищата се познаваме, нали? От добрите стари времена…
— Бързам, Фиш. Службата зове.
— Довиждане, сержанте.
— Интересно за какво им е — каза Върлината, докато ги изпращаше с поглед. — Тая изродка. Не попита ли?
— Не съм — отвърна студено Шевлов. — Защото за такива неща никога не се пита.
Той донякъде съчувстваше на изродката. Съдбата ѝ не го вълнуваше особено, но се досещаше, че изобщо няма да е щастлива.
Глава дванайсета
В един свят, където смъртта е ловец, няма време за съжаления или съмнения. Има време единствено за решения. Не е важно какви са решенията. Нищо не може да бъде по-сериозно или по-малко сериозно от нещо друго. В един свят, където смъртта е ловец, няма малки или големи решения. Има само решения, които воинът взима пред лицето на неизбежната си смърт.
Карлос Кастанеда, „Колелото на времето“
(превод Нели Константинова)
На кръстопътя имаше пътеуказател, стълб със забити дъски, показващи четирите посоки на света.
Утрото го завари там, където беше паднал, след като порталът го беше изхвърлил; на мократа от росата трева, в храстите край някакво блато или езерце, гъмжащо от птици, чието бръщолевене и крякане го разбуди от тежкия и изморителен сън. През нощта беше изпил вещерския еликсир, който винаги носеше предвидливо със себе си, в сребърно шишенце, прибрано в пришития към колана тайник. Еликсирът, наричан Вилга, се считаше за панацея против всякакъв вид отравяния, инфекции и последствията от всякакви отрови и токсини. Вилгата беше спасявала Гералт повече пъти, отколкото можеше да си спомни, само че изпиването на настойката никога не беше имало такива последствия, както сега. В продължение на цял час след приема ѝ той се бореше с гърчове и невероятно силни пориви за повръщане, защото беше наясно, че не може да си позволи да повърне. Накрая, макар и да спечели борбата, умореният Гералт потъна в дълбок сън. Който можеше и да е последствие от съвместното действие на скорпионовата отрова, еликсира и използването на телепортация.
Що се отнася до пътуването, той не беше сигурен какво точно се е случило; не знаеше как и защо създаденият от Дегерлунд портал го е изхвърлил тук, в тази блатиста пустош. Съмняваше се, че магьосникът го е направил умишлено, по-скоро беше станала обикновена телепортационна авария — нещо, от което се беше страхувал през цялата седмица. Беше слушал много за подобни произшествия, а и беше виждал няколко с очите си — вместо да изпрати пътника там, където трябва, порталът го прехвърляше на съвсем различно, случайно подбрано място.
Когато дойде на себе си, в дясната си ръка държеше меч, а в лявата стискаше парче плат, което на сутринта разпозна като маншет на риза. Платът беше срязан гладко, като с нож. По него не се виждаха никакви следи от кръв, очевидно телепортът не беше прерязал ръката, а само ризата на магьосника. Гералт съжали, че е само ризата.
Най-ужасната авария на портал, която завинаги го отблъсна от телепортирането, Гералт беше видял в началото на вещерската си кариера. Сред новобогаташите, богатите и златната младеж тогава беше на мода да се телепортират от място на място и някои магьосници им предоставяха това развлечение срещу баснословни суми. Веднъж — точно когато вещерът беше там — любителят на телепортацията се появи през портала разрязан на две по вертикала. Приличаше на отворена кутия на контрабас. После всичко се разпадна и разпиля. След този случай увлечението по телепортацията значително намаля.
„В сравнение с нещо такова — помисли си той — приземяването в блатото си е просто разкош.“
Все още не възвърнал пълните си сили, той чувстваше замайване и гадене. Но нямаше време за почивка. Гералт знаеше, че порталите оставят следи, магьосниците можеха да проследят пътя на телепорта. Ако беше станала авария обаче, както подозираше вещерът, проследяването му щеше да бъде почти невъзможно. Въпреки това не беше разумно да остава твърде дълго в непосредствена близост до мястото на приземяване.