При странстванията си в търсене на работа, Гералт по принцип се стараеше да избягва районите, в които често избухваха въоръжени стълкновения, защото на такива места се работеше трудно. След един-два сблъсъка с редовната армия, наемниците или мародерите, селяните започваха да твърдят, че вилнеещите в района върколак, стрига, трол под моста или вихт от могилата не представляват чак такъв проблем и че не си струва да се харчат пари за вещер. Че е по-добре парите да се изразходват спешно за възстановяване на изгорената от армията колиба или за купуването на нови кокошки в замяна на онези, които войниците са откраднали и изяли. По тази причина Гералт не беше добре запознат с районите в Емблония или, според по-късните карти, с Понтария и Приречие. Нямаше никаква представа кое от посочените на стълба населени места е най-близко и в коя посока трябва да поеме на кръстопътя, за да може по най-бързия начин да се прости с безлюдната пустош и да се добере до някаква цивилизация.
Реши да потегли към Финдетан, на север. Горе-долу в тази посока се намираше Новиград, до който трябваше да се добере, и то не по-късно от петнайсети юли, ако искаше да си върне мечовете.
След час бърз ход се натъкна точно на онова, което толкова силно искаше да избегне.
В непосредствена близост до сечището имаше селскостопанска ферма, покрита със слама колиба и няколко кошари. За това, че там се твори нещо нередно, свидетелстваше силният кучешки лай и яростните крясъци на домашни птици. Виковете на дете и женски плач. Ругатните…
Той се приближи, като проклинаше наум лошия си късмет и скрупулите си.
Във въздуха хвърчаха пера, един от въоръжените мъже привързваше към седлото уловената птица. Втори военен налагаше с пръчка гърчещия се на земята селянин. Друг се бореше с жена в разкъсана рокля и вкопченото в нея момче.
Без да се церемони, Гералт отиде и хвана вдигнатата ръка с пръчката, изви я назад. Военният нададе вой. Гералт го блъсна в стената на кошарата. Сграбчи за яката втория, издърпа го от жената и го тласна към оградата.
— Марш оттук — отсече той. — Веднага.
Бързо издърпа меча си, за да покаже на всички, че трябва да се отнесат със съответната сериозност към случващото се. И да си дадат ясна сметка за възможните последици от неуместното си поведение. Единият от военните се разсмя гръмко. Втори последва примера му, сграбчи дръжката на меча си.
— Ти на кого вдигаш ръка, скитнико? Смъртта ли си търсиш?
— Марш оттук, казах.
Военният, който връзваше птицата, се обърна. И се оказа жена. Симпатична, ако не се смятат злобно присвитите очи.
— Да не би животът да не ти е мил? — Жената умееше, както се оказа, да присвива устните си още по-злобно. — Или може би си умствено изостанал? Да броиш ли не можеш? Ще ти помогна. Ти си един, а ние сме трима. Значи сме повече. Значи трябва още сега да ни обърнеш гръб и да се ометеш оттук с пълна скорост. Докато още имаш крака.
— Марш оттук. Няма да повтарям.
— Аха. Значи трима за теб са нищо. А дванайсет?
Наоколо затропаха копита. Вещерът се огледа. Девет въоръжени конници. Насочили към него пики и копия.
— Ти! Палавнико! Меча на земята!
Той не се подчини. Отскочи към кошарата, за да успее поне да защити гърба си.
— Какво става, Фрига?
— Тоя заселник ни се опъна — изсумтя наречената Фрига жена. — Каза, че няма да плаща данък, защото вече е платил, дрън, дрън, дрън. Захванахме се да му наливаме ум в главата и изведнъж отнякъде довтаса този белокосият. Явно е някакъв благороден рицар, защитник на бедните и угнетените. Сам-самичък, а ни скача.
— Скоклив, значи? — засмя се един от конниците, докато напираше към Гералт с коня си и го заплашваше с копието. — Да видим как ще ни подскача.
— Хвърли меча — нареди конникът, който носеше шапка с пера, очевидно командирът. — Мечът на земята!
— Да го намушкам ли, Шевлов?