— Нашата цел — обясни той, докато вървеше — е село Вятърно, което се намира на брега на Понтар. Във Вятърно има пристан, там често хвърлят котва баржи и лодки. Ако извадим късмет, ще си намерим транспорт. Трябва да стигна до Третогор, затова ще сляза на Жеравния остров, ти ще трябва да продължиш още малко, след три или четири дни ще бъдеш в Новиград. Това е най-бързият път, повярвай ми.
— Вярвам ти. Адарио, моля те, върви малко по-бавно. Да не би работата ти да е свързана с ходене? Да не си разносвач?
— Миньор съм. В меден рудник.
— Ама разбира се. Всяко джудже е миньор. И работи в мините на Махакам. Стои с кирката в забоя и добива руда.
— Ти си жертва на стереотипите. След малко ще кажеш, че всяко джудже ругае грозно. А след няколко питиета налита на всеки човек с брадвата си.
— Не, няма да го кажа.
— Мината ми не се намира в Махакам, а в Медянка, близо до Третогор. И не стоя в забоя да копая руда, а свиря на валдхорна в миньорския оркестър.
— Интересно.
— Интересното — засмя се джуджето — е нещо съвсем друго. Забавно съвпадение. Едно от коронните изпълнения в репертоара на нашия оркестър се нарича „Марш на вещерите“. Звучи така: тара-рара, бум, бум, умта-умта, рим-цим-цим, папарара-тара-рара, тара-рара, бум-бум-бум…
— Откъде ви хрумна това име, по дяволите? Някога виждали ли сте маршируващи вещери? Къде? Кога?
— В интерес на истината — леко се изчерви Адарио Бах, — това е просто малко преаранжиран „Парад на атлетите“. Но всички миньорски оркестри свирят някакъв „Парад на атлетите“ или „Марш на старите другари“. Ние искахме да сме по-оригинални. Тара-рара, бум, бум!
— Дай по-бавно, че ми излезе душицата!
В гората беше съвсем безлюдно. Съвсем различно беше на сечищата и горските поляни, през които често минаваха. Там кипеше работа. Косяха сено, събираха го с гребла и го трупаха на копи. Джуджето поздравяваше косачите с весели викове и те му подвикваха в отговор. Или пък не.
— Това ми напомни — посочи Адарио работниците — за още един марш на нашия оркестър. Той се нарича „Сенокос“. Често го свирим, особено в летния сезон. И пеем. Имаме поет в групата, който добре реди римите, така че можем да пеем дори a capella. Звучи така:
— И da capo! Добре се марширува с това, нали?
— По-бавно, Адарио!
— Не може по-бавно! Това е маршова песен! С маршов ритъм и такт!
На хълма се белееха останки от стена, виждаха се също руини на сграда и характерната кула.
Точно по кулата Гералт разпозна храма. Не можеше да си спомни на какво божество се кланяха тук, но беше чувал разни неща. Преди много години тук бяха живели жреци. Говореше се, че когато вече никой не можел да търпи алчността, покварата и разюздаността им, местните жители изгонили жреците и ги прокудили дълбоко навътре в гората, където, носи се слух, те се заели с покръстването на горските духове. Със същия печален резултат.
— Старият Ерем — каза Адарио. — На прав път сме и темпото ни е добро. Довечера ще стигнем до Боров бент.
Потокът, по чийто бряг вървяха, в горната си част бълбукаше над камъните и речните прагове, а в долната се разливаше широко, като образуваше голямо езеро. Причина за това беше дървеният бент, който преграждаше руслото. Около бента се вършеше някаква работа, суетяха се група хора.
— Ето че пристигнахме в Боров бент — каза Адарио. — Конструкцията, която виждаш там долу, е самият бент. Използват я, за да може дървеният материал от сечището да плава надолу. Самата река не е плавателна, твърде е плитка. Трупите се пускат във водата, след това вдигат бента. Надига се голяма вълна, която носи дърветата. Така се транспортира суровият дървен материал за въглища. А въглищата…
— Са нужни за топенето на желязо — довърши Гералт. — А металургията е най-важният и най-бързо развиващ се отрасъл. Знам. Неотдавна ми го обясни един магьосник. Който разбира от въглища и металургия.
— Нищо чудно, че разбира — изсумтя джуджето. — Капитулът на магьосниците има голям дял в компаниите, които влизат в промишления център до Горс Велен, а няколко фабрики и леярни са изцяло тяхна собственост. Магьосниците печелят много от металургията. Както и от други отрасли. Може и да е заслужено, в края на краищата повечето технологии са разработени от тях. Но биха могли да зарежат лицемерието и да признаят, че магията не е благотворителност, не е филантропска служба на обществото, а предприемачество, ориентирано към печалба. Но защо ти ги приказвам тези неща, ти сам го знаеш. Да вървим, там има една малка кръчма, ще отдъхнем. И вероятно ще се наложи да останем през нощта, защото слънцето залязва.