Кръчмата трудно можеше да се нарече така, но в това нямаше нищо чудно. В нея обслужваха дървосекачите и салджиите от бента, които не се интересуваха къде пият, стига да имаше какво да се пие. Барака с надупчен сламен покрив, поддържан от колове, няколко маси и пейки, сковани от небрежно рендосани дъски, каменно огнище — по-голям разкош местното общество не изискваше и не очакваше, достатъчни бяха наредените покрай стената бъчви, от които кръчмарят наливаше бира, а понякога и наденичката, която кръчмарката, ако имаше желание и настроение, беше готова да препече върху въглените срещу допълнително заплащане.
Гералт и Адарио също нямаха особени претенции, тъй като бирата беше прясна, от току-що отворена бъчва, и няколко комплимента бяха достатъчни, за да убедят кръчмарката да им препече кървавица с лук. След цял ден ходене из горите, за Гералт тази кървавица не отстъпваше по вкус на телешкия джолан със зеленчуци, глиганската плешка, калкана в мастило и другите шедьоври на главния готвач на локала „Natura Rerum“. Макар че, честно казано, локалът му липсваше.
— Интересно — Адарио привика с жест кръчмарката и поръча още бира. — Известна ли ти е съдбата на този пророк?
Преди да седнат на масата, те разгледаха покрития с мъх голям камък, който стоеше до един вековен дъб. Издяланите върху обраслата му повърхност букви съобщаваха, че точно на това място, в деня на празника на света Бирка, през годината 1133 post Resurrectionem[32], пророкът Лобода изнесъл проповед пред своите ученици, а обелискът в памет на това събитие поставил през 1200 година Спиридон Апс, галантериен майстор от Ринда, магазин на Малкия пазар, високо качество, ниски цени, заповядайте при нас.
— Знаеш ли — Адарио остърга остатъка от кървавица от тигана — историята на този Лобода, така наречен пророк? Имам предвид истинската история.
— Никаква не знам. — Вещерът обра тигана си с късче хляб. — Нито истинската, нито измислената. Не съм се интересувал.
— Тогава слушай. Всичко се случило преди сто години, като че ли скоро след датата, изсечена на този камък. Сега, както знаеш много добре, дракони почти не се срещат, освен в необитаемите планини, сред пустошта. В онези времена се срещали по-често и създавали много проблеми. Драконите разбрали, че пасящите стада са отлична закусвалня, където можеш да се наядеш до насита и то без особени усилия. За щастие на фермерите дори най-огромната гадина се ограничавала с един-два пира на тримесечие, но ядяла толкова, че представлявала заплаха за животновъдството, особено когато се привързвала към определена местност. Веднъж един огромен дракон си харесал едно село в Каедвен. Долитал, изяждал няколко овце, две или три крави, за десерт си хващал малко шарани в езерото. Накрая издишвал огън, подпалвал някой хамбар или сеновал и отлитал.
Джуджето отпи от бирата и се оригна.
— Селяните се опитали да подплашат дракона, пробвали различни капани и трикове, но напразно. За техен късмет точно по това време в намиращия се наблизо Бан Ард пристигнал със своите ученици същият този Лобода, който тогава вече бил известен, прославен пророк с много последователи. Фермерите го помолили за помощ и за тяхна изненада той не отказал. Когато драконът отново долетял, Лобода отишъл на пасището и започнал екзорсизъм. Драконът първо го опекъл с огън, като патица. После го глътнал. Просто го глътнал. И отлетял към планината.
— Това ли е краят?
— Не. Слушай по-нататък. Учениците на пророка плакали, скърбели, а после наели ловци. От нашите, джуджешките, които имали опит с драконовите дела. Цял месец вървели по следите му. Стандартна процедура; следвали купчините екскременти, оставени от дракона. А учениците коленичели пред всяка купчинка, със силен плач ровели в нея и вадели останките на учителя си. Накрая събрали всичко, или поне така смятали, а то всъщност представлявало доста безразборна колекция от не съвсем чисти кости — човешки, кравешки и овчи. Това нещо сега лежи в храмов саркофаг в Новиград. Като чудотворна реликва.