— Само че… — прекъсна го Ван Флит. — Господин вещер? Ще ни защитавате ли?
— Ще бъда честен, господин Ван Флит. С удоволствие бих ви оставил. Заедно с този Парлаги, само при мисълта за който вътрешностите ми се обръщат. Който там, долу, се е напил като пън над трупа на детето, което е убил.
— Аз също съм склонен да ви зарежа — вметна Адарио Бах, гледайки нагоре. — Защото, перифразирайки думите на господин Фиш за не-хората: колкото повече беди се струпат върху идиотите, толкова по-добре за разумните.
— Бих оставил Парлаги и вас на милостта на агуарата. Но кодексът ми забранява това. Вещерският кодекс не ми позволява да действам по собствената си воля. Не бива да изоставям заплашени от смърт.
— Вещерското благородство! — изсумтя Фиш. — Като че ли никой не е чувал за вашите подлости! Но идеята да се разкараме бързо я подкрепям. Слагай всички парцали, Пудлорак, излизай на фарватера и давай с всички сили!
Капитанът даде заповедите си, моряците се засуетиха около такелажа. Самият Пудлорак тръгна към носа. След като се замисли за момент, Гералт, заедно с джуджето, се присъедини към него. Ван Флит, Фиш и Кобин се караха на ахтердека.
— Господин Пудлорак?
— Да?
— Откъде идва името на кораба? И тази доста необичайна фигура на носа? Може би е искана помощта на свещениците за спонсорство?
— Шлюпът е пуснат по вода като „Мелюзина“ — сви рамене капитанът. — С подходяща за името фигура на носа. После са сменили и едното, и другото. Някои предполагат, че наистина става въпрос за спонсориране. Според други новиградските свещеници постоянно са обвинявали господин Ван Флит в ерес и богохулство, така че той искал да им се… Искал е да им се хареса.
„Пророк Лобода“ режеше вълните с носа си.
— Гералт?
— Какво, Адарио?
— Тази лисица… Тоест агуара… От това, което съм чувал, тя може да променя формата си. Може да се появява като жена, но също така може и да приема облика на лисица. Май като върколак, а?
— По друг начин. Върколаците, мечколаците, плъхолаците и подобните на тях са териантропи — хора, способни да се превръщат в животно. Агуарата е анетрион. Животно, по-точно същество, способно да приема човешки облик.
— А нейните способности? Чувал съм невероятни истории… Агуарата като че ли е способна…
— Надявам се — прекъсна го вещерът — да пристигнем в Новиград, преди агуарата да ни покаже на какво е способна.
— А ако…
— По-добре да минем без ако.
Изви се вятър. Платната заплющяха.
— Небето потъмнява — отбеляза Адарио Бах. — И като че ли в далечината дочувам гръмотевици.
Слухът не беше излъгал джуджето. Минаха само няколко секунди и прогърмя отново. Този път чуха всички.
— Приближава се буря! — извика Пудлорак. — В разлива вятърът ще ни обърне с фалшкила нагоре! Трябва да избягаме, да се скрием, да се заслоним! Към платната, момчета!
Той изблъска рулевия и сам застана на щурвала.
— Дръжте се! Дръжте се всички!
Небето над десния бряг стана черно-синьо. Изведнъж връхлетя вихър, разклати гората на крайбрежния склон, разтърси я. Короните на огромните дървета се разлюляха, превиха се почти до земята под неговия напор. Понесоха се купчини от листа и цели клони, дори някои по-едри. Проблесна ослепително и почти в същия миг се разнесе оглушителният трясък на гръм. След него, почти веднага, удари втори гръм. И трети.
След миг лисна дъжд, съпроводен от нарастващ шум. Зад стената от вода вече не можеше да се види нищо. „Пророк Лобода“ се люлееше и танцуваше върху вълните, като постоянно се накланяше силно. На всичкото отгоре започна и да трещи. На Гералт му се струваше, че трещи всяка дъска. Всяка от тях сякаш живееше собствен живот и се движеше напълно независимо от другите. Появи се опасението, че шлюпът просто ще се разпадне. Вещерът си внуши, че това е невъзможно, че корабът е предвиден за плаване в още по-бурни води, че те са само в река, а не в океана. Повтаряше си това, докато плюеше вода и конвулсивно стискаше корабното въже.
Трудно беше да се прецени колко продължи това. Но накрая клатенето спря, поривите на вятъра утихнаха, а бушуващият порой отслабна, превърна се в дъжд, после в ръмене. Сега вече можеха да видят, че маневрата на Пудлорак е успяла. Капитанът беше скрил шпюпа зад висок горист остров, където вятърът беше по-слаб. Дъждовният облак, изглежда, се отдалечаваше, бурята отстъпваше.
От водата се надигаше мъгла.
От подгизналата шапка на Пудлорак се стичаше вода по лицето му. Въпреки това капитанът не сваляше шапката си. Навярно никога не я сваляше.