— Проклятие! — Той избърса капка вода от носа си. — Къде ни отнесе? Това някакъв ръкав ли е? Или крайречно езеро? Водата е почти неподвижна…
— Но течението ни носи. — Фиш се изплю във водата и погледна плюнката си. Вече не беше със сламената шапка, сигурно вятърът я беше отнесъл. — Течението е слабо, но го има — повтори той. — В пролив между островите сме. Дръж курса, Пудлорак. В края на краищата трябва да ни изведе на фарватера.
— Фарватерът — капитанът се наведе над компаса — явно е на север. Значи, трябва да попаднем в десния ръкав. Не в левия, а в десния…
— Къде виждаш ръкави? — попита Фиш. — Има само един път. Дръж курса, ти казвам.
— Но нали имаше два ръкава — настояваше Пудлорак. — Макар че може и да ми е влязла вода в очите. Или тази мъгла. Добре, нека да ни носи течението. Само че…
— Какво пак?
— Компасът. Посоката изобщо не е тази… Не, не, наред е. Не видях добре. Върху стъклото е покапало от шапката. Плаваме.
— Плаваме.
Мъглата ту се сгъстяваше, ту се разредяваше, вятърът напълно утихна. Стана много топло.
— Водата — отбеляза Пудлорак. — Не усещате ли? Някак по-различно вони. Къде сме?
Мъглата пак се разсея, започнаха да се виждат гъсто обрасли брегове, осеяни с изгнилите дънери на дървета. Мястото на боровете, елите и тисовете, растящи на островите, тук бе заето от храстовидни брези и високи, конусовидни в основата си блатни кипариси. Дънерите на кипарисите бяха оплетени от лианите на кампсиси, техните ярки червени цветове бяха единственото, което оживяваше гнилозелената блатна растителност. Водата беше покрита с водна леща и пълна с водорасли, така че „Пророкът“ ги разбутваше с носа си и ги мъкнеше след себе си като шлейф. Водата беше мътна, с неприятна миризма на гнилоч, от дъното ѝ се вдигаха огромни мехури. Пудлорак продължаваше да стои на щурвала.
— Тук може да има плитчини — обезпокои се той изведнъж. — Ей, там! Един с лот на носа!
Плаваха, увлечени от слабото течение, все така сред блатен пейзаж. И воня на гнилоч. Морякът на носа монотонно подвикваше, съобщавайки дълбочината.
— Господин вещер. — Пудлорак се наведе над компаса и почука по стъклото. — Погледнете тук.
— Какво?
— Мислех, че стъклото ми е запотено… Но ако стрелката не е полудяла, плаваме на изток. Тоест — връщаме се. Там, откъдето дойдохме.
— Но това е невъзможно. Нас ни носи течението. Реката…
Той млъкна.
Над водата се извисяваше огромно, частично изкоренено дърво. На един от клоните стоеше жена с дълга, тясна рокля. Тя стоеше неподвижно и ги гледаше.
— Щурвалът — каза тихо вещерът. — Щурвалът, капитане. Към другия бряг. По-надалеч от това дърво.
Жената изчезна. А по клона се плъзна едра лисица, мярна се и изчезна в гъсталака. Животното изглеждаше черно, само върхът на пухкавата му опашка беше бял.
— Намерила ни е. — Адарио Бах също я беше забелязал. — Лисицата ни е намерила…
— Проклятие…
— Млъквайте и двамата. Не създавайте паника.
Продължаваха да плават. От сухите дървета на брега ги наблюдаваха пеликани.
Интерлюдия
Сто двайсет и седем години по-късно
— Ей там, зад хълма — посочи с камшика си търговецът, — е вече Ивало, госпожичке. Половин стаяние, не повече, за нула време ще стигнеш. А аз обръщам на изток по кръстопътя, към Марибор, значи, ще се наложи да се сбогуваме. Бъди здрава и нека боговете да те водят и пазят по пътя.
— И вас да ви пазят, добри господине. — Нимуе скочи от фургона, взе вързопчето си и останалите вещи, след което направи неумел реверанс. — Много благодаря, че ме взехте с каруцата. Там, в гората… Много благодаря…
Тя преглътна слюнката си при спомена за черната гора, в дълбините на която я беше довел пътят преди два дни. При спомена за огромните, страховити дървета с прекършени стволове, сплетени в навес над пустия път. Пътят, на който изведнъж се беше оказала сам-самичка. При спомена за обзелото я в този момент чувство за опасност. И за желанието да се обърне назад и да побегне. Да се върне вкъщи. Да се откаже от глупавата мисъл за самостоятелното пътешествие по света. Да изхвърли от главата си тази неуместна идея.
— Остави, няма за какво да благодариш — засмя се търговецът. — Да помогнеш по пътя си е човешко. Всичко хубаво!
— Всичко хубаво и на вас! Щастлив път!
Нимуе постоя малко на кръстопътя, загледана в каменния стълб, гладко полиран от дъждовете и ветровете. „Сигурно стои тук отдавна — помисли си тя. — Кой знае, може би повече от сто години? Може би този стълб помни Годината на Кометата? Армиите на кралете на Севера, настъпващи към Брена за битката с Нилфгард?“