— Оставете ме на мира, с нищо не ви преча. А и скоро тръгвам на път.
— Ха! И накъде?
— В Дориан. — Нимуе също така се бе научила да съобщава като своя цел само поредния етап и никога, абсолютно никога да не разкрива крайната цел на пътешествието, защото това предизвикваше само бурно веселие.
— Хо-хо! Дълъг път те чака!
— Затова и сега си тръгвам. Ще ви кажа само, любезни господа, че „Пророк Лобода“ не е карал никакви съкровища, легендата не съобщава нищо за това. Корабът е изчезнал и е станал скитник, защото е бил прокълнат, а шкиперът му не се е вслушал в един умен съвет. Вещерът, който е бил там, ги е посъветвал да се върнат назад, да не вкарват кораба в разклоненията на реката, докато той не махне проклятието. Четох за това…
— Още имаш мляко по устните — рече първият посетител, — а толкова умна? Ти трябва да метеш стаята, да си гледаш тенджерите и да переш бельото, ето какво. Начетена се извъдила, вижте я нея!
— Вещер! — изсумтя трети. — Приказки, нищо повече от приказки!
— Щом си толкова умна — намеси се още един, — сигурно знаеш и за нашата Сойчена гора. Какво, не знаеш ли? Тогава ще ти кажем: в Сойчена гора спи нещо зло. Но веднъж на няколко години се пробужда и горко му на онзи, който минава през гората. А твоят път, ако наистина отиваш в Дориан, е право през Сойчена гора.
— А там останала ли е изобщо някаква гора? Нали вече сте изсекли всичко в околността, само голи пънове са останали.
— Гледайте я каква е умница, нагла сополанка. Гората е, за да се сече, нали така? Каквото сме отсекли — отсекли, каквото е останало — останало. А в Сойчена гора и дървосекачите се боят да ходят, такъв ужас е там. Сама ще видиш, когато навлезеш в нея. Ще се изпуснеш в гащите от страх!
— Тогава най-добре да тръгвам.
Вирва, Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт, Мортара, Ивало, Дориан, Анхор, Горс Велен.
Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин.
Отивам в Горс Велен. В Аретуза, в училището за магьоснички на остров Танед.
Глава петнайсета
Едно време можехме. Можехме да правим илюзорни вълшебни острови, да показваме на многохилядните тълпи летящи в небето дракони. Можехме да създадем образ на огромна войска, която се приближава към градските стени, и всички жители на града виждаха тази армия еднакво, до последната подробност на екипировката и гербовете на знамената. Но това го можеха великите, недостижими лисици от древността, които платиха за това си чудотворство с живота си. Като цяло, оттогава сме много деградирали — вероятно поради постоянната си близост до човеците.
Виктор Пелевин, „Върколашки метаморфози“
(превод Иван Тотоманов)
— В каква каша ни забърка, Пудлорак! — беснееше Йавил Фиш. — Къде на майната си ни закара! Колко време се влачим из тези протоци! Чувал съм за тия блата, страшни неща съм чувал! Тук загиват хора и кораби! Къде е реката? Къде е фарватерът? Защо…
— Ама млъкни най-после, дявол да те вземе! — не издържа капитанът. — Къде е фарватерът, къде е фарватерът! На майната си, ето къде! За умен ли се мислиш? Ами моля, ето ти възможност да блеснеш! Пак сме на кръстопът. Накъде да поемем, о, мъдрецо? Наляво, по течението? Или да поемем по десния проток?
Фиш изсумтя и обърна гръб на капитана. Пудлорак хвана щурвала и насочи шлюпа към левия проток.
Морякът с лота извика. Миг по-късно още по-силно извика Кевенард ван Флит.
— Отдалечи се от брега, Пудлорак! — изръмжа Петру Кобин. — Дясно на борд! По-далеч от брега! По-далеч от брега!
— Какво има?
— Змии! Ти какво, не ги ли виждаш? Змии!
Адарио Бах изруга.
Левият бряг гъмжеше от змии. Влечугите се извиваха между камъните и водораслите, пълзяха по полупотопените дънери, висяха, съскайки, от надвисналите над водата клони. Гералт видя мокасини, гърмящи змии, ярари, бумсланги, дабои, зелени отровници, шумящи пепелянки, африкански усойници, черни мамби и други, които не му бяха познати.
Целият екипаж на „Пророка“ побягна в паника от левия борд, като крещеше на различни гласове. Кевенард ван Флит изтича на кърмата и се сви, треперещ, зад гърба на вещера. Пудлорак завъртя щурвала и шлюпът започна да променя курса си. Гералт отпусна ръка на рамото му.
— Не бива — каза той. — Следвай предишния курс. Не се отклонявай към десния бряг.
— Ама змиите… — Пудлорак показа клона, към който се приближаваха, целият окичен със съскащи гадини. — Ще нападат по палубата…
— Няма никакви змии! Дръж курса! По-далеч от десния бряг.
Вантите на гротмачтата закачиха надвиснал клон. Няколко змии се увиха около въжетата, други, включително две мамби, паднаха на палубата. Надигнаха глави и със съскане нападнаха хората, които се бяха събрали край десния борд. Фиш и Кобин побягнаха към носа, моряците с крясъци се хвърлиха към кърмата. Един скочи във водата и изчезна в нея, преди да успее да извика. На повърхността се появиха кървави мехурчета.