— Жиритва! — Вещерът посочи вълните и отдалечаващия се тъмен силует. — За разлика от змиите, истинска.
— Мразя влечуги — извика Кевенард ван Флит, като трепереше зад вещера. — Мразя змии…
— Никакви змии няма. И не е имало. Това е илюзия.
Моряците се развикаха, започнаха да търкат очи. Змиите изчезнаха. Както от палубата, така и от брега. От тях не остана и следа.
— Какво… — ахна Петру Кобин. — Какво беше това?
— Илюзия — каза Гералт. — Агуарата ни настигна.
— Тоест?
— Лисицата. Създава илюзии, за да ни уплаши. Интересно кога ли е започнало всичко. Бурята като че ли беше истинска. Но ръкавите бяха два, капитанът правилно ги видя. Агуарата е скрила единия под илюзията и е подправила показанията на компаса. Създала е също така и илюзията със змиите.
— Вещерски дрънканици! — изсумтя Фиш. — Елфически суеверия! Суеверия! Че откъде лисицата ще има такива способности? Да скрие протока, да подправи компаса? Да покаже змии там, където такива няма? Глупости! Казвам ви, че всичко идва от водата! Отровили са ни изпаренията, отровните блатни газове и миазми! Това е причината за виденията…
— Това са илюзии, създадени от агуарата.
— За глупаци ли ни смяташ? — изрева Кобин. — Илюзии? Какви илюзии? Това си бяха истински змии! Всички ги видяхме, нали? Съскането чухте ли? Аз дори усетих вонята, която лъхаше от тях!
— Това беше илюзия. Змиите не бяха истински.
Вантите на „Пророка“ отново се закачиха в надвисналите клони.
— Това е илюзия, нали? — каза един от моряците и протегна ръката си. — Халюцинация? Тази змия не е истинска?
— Не! Спри!
Увисналата от клона огромна усойница издаде вледеняващо кръвта съскане, нападна мълниеносно и впи зъби в шията на моряка веднъж, после още веднъж. Мъжът закрещя пронизително, залитна, падна и започна да се гърчи, като ритмично удряше с глава в палубата. На устните му изби пяна, от очите му рукна кръв. Беше мъртъв, преди да успеят да изтичат до него.
Вещерът покри тялото му с платно.
— По дяволите, хора! — рече той. — Бъдете внимателни! Не всичко тук е мираж.
— Внимание! — извика морякът на носа. — Внимание! Пред нас има водовъртеж! Водовъртеж!
Речното корито отново се раздели на две. Левият ръкав, по който ги носеше течението, вреше и кипеше в ужасен водовъртеж. Над въртящия се пръстен се издигаше пяна като в кипяща супа. Във водния вихър се въртяха, появяваха се и изчезваха пънове, клони и дори едно цяло дърво с разклонена корона. Морякът с лота избяга от носа, другите започнаха да викат. Пудлорак стоеше спокойно. Завъртя щурвала и насочи шлюпа надясно, към по-спокойния ръкав.
— Уф — рече той и си избърса челото. — Тъкмо навреме! Лошо ни се пишеше, ако този водовъртеж ни беше уловил. Здраво щеше да ни повърти.
— Водовъртежи! — закрещя Кобин. — Жиритви! Алигатори! Пиявици! Не са нужни никакви илюзии, тези блата и без това са пълни с ужасии, с влечуги и всякакви отровни гадости! Лошо, лошо, много лошо, че се изгубихме тук. Тук безброй…
— Кораби са загинали — довърши Адарио Бах, като посочи настрани. — И това си е чистата истина.
Край десния бряг се виждаше заседнал в блатото, прогнил и разрушен, обрасъл с водорасли и мъх, оплетен с лиани кораб. Всички го гледаха, докато слабото течение пренасяше „Пророка“ покрай него.
Пудлорак сбута Гералт с лакът.
— Господин вещер — тихо каза той, — компасът продължава да се държи странно. Стрелката показва, че сме променили курса си от изток на юг. Ако това не са лисичи трикове, значи лошо ни се пише. Тези блата никой не ги е изследвал, но е известно, че се простират на юг от фарватера. Което означава, че се носим към самото сърце на тресавището.
— Но ние дрейфуваме — отбеляза Адарио Бах. — Вятър няма, носи ни течението. Течение, свързано с реката, с фарватера на Понтар…
— Не е задължително — поклати глава Гералт. — Чувал съм за тези речни разливи. В тях посоката на движение на водата се променя. В зависимост от прилива и отлива. И не забравяйте за агуарата. Това също може да е илюзия.
Бреговете бяха все така гъсто обрасли с блатен кипарис, появиха се и тумбести блатни растения с разраснала се във формата на луковица долна част. Имаше много изсъхнали, мъртви дървета. От безжизнените им стебла и клони висяха като плътни гирлянди тиландсии, проблясващи сребристо под слънцето. На клоните се бяха притаили чапли и следяха „Пророка“ с немигащи очи.