Стоящият на носа моряк извика.
И този път я видяха всички. Тя отново бе застанала на един надвиснал над реката клон, изправена и неподвижна. Без никой да го принуждава, Пудлорак завъртя щурвала и насочи шлюпа към левия бряг. Лисицата внезапно излая силно и пронизително. Излая отново, докато „Пророкът“ преминаваше покрай нея.
По клона бързо премина и се скри в гъсталака огромна лисица.
— Това беше предупреждение — каза вещерът, когато глъчката на борда утихна. — Предупреждение и предизвикателство. А най-вече настояване.
— Да освободим момичето — рече замислено Адарио Бах. — Естествено. Но ние не можем да я освободим, защото е мъртва.
Кевенард ван Флит застена, притиснал ръце към слепоочията си. Мокър, мръсен и изплашен, той вече не приличаше на търговец, който може да си позволи да притежава кораб. Приличаше на дребен крадец, заловен да краде сливи.
— Какво ще правим? — простена той. — Какво ще правим?
— Аз знам — внезапно се обади Йавил Фиш. — Ще вържем мъртвото момиче в бъчва и ще го хвърлим зад борда. Лисицата ще се забави, за да оплаче кутрето. Ще спечелим време.
— Срамота, господин Фиш. — Гласът на кожаря внезапно се втвърди. — Не подобава така да се постъпва с тялото на мъртвец. Не е по човешки.
— А тя какво, човек ли е била? Елфка, че и наполовина животно. Казвам ви, бъчвата е добра идея…
— Такава идея — рече Адарио Бах, като провлачваше думите — може да хрумне само на пълен идиот. И ще доведе до смъртта на всички ни. Ако виксената разбере, че сме убили момичето — същото чака и нас.
— Ние не сме убивали кутрето — намеси се Петру Кобин преди поаленелият от гняв Фиш да успее да реагира. — Не сме ние! Парлаги го направи. Той е виновен. Ние сме чисти.
— Правилно — потвърди Фиш, като се обръщаше не към Флит и вещера, а към Пудлорак и моряците. — Парлаги е виновен. Нека лисицата на него да отмъщава. Ще го натоварим в лодка заедно с трупа и нека плават. А ние междувременно…
Кобин и няколко моряци подкрепиха идеята с одобрителни викове, но Пудлорак веднага попари ентусиазма им.
— Няма да го позволя — каза той.
— Нито пък аз. — Кевенард ван Флит пребледня. — Господин Парлаги може и да е виновен, може и наистина да заслужава наказание за стореното. Но да го изоставим, да го предадем на смърт? В никакъв случай.
— Неговата смърт или нашата! — извика Фиш. — Е, какво да правим? Вещерю! Ще ни защитиш ли, ако лисицата се качи на борда?
— Ще ви защитя.
Възцари се тишина.
„Пророк Лобода“ се носеше по зловонната, изпускаща мехури вода, като влачеше след себе си опашка от водорасли. От клоните ги наблюдаваха чапли и пеликани.
Съгледвачът извика предупредително. След миг вече всички крещяха. Докато гледаха изгнилия, претърпял корабокрушение кораб. Същият, който бяха видели час по-рано.
— Плаваме в кръг — потвърди джуджето. — Движим се в затворен кръг. Лисицата ни е хванала в капан.
— Имаме само един изход. — Гералт посочи към левия ръкав и бушуващия в него водовъртеж. — Да преплаваме през него.
— През този гейзер? — изрева Фиш. — Ти съвсем ли откачи? Та той ще ни потроши!
— Ще ни потроши — потвърди Пудлорак — или ще ни преобърне. Или ще ни натика в блатото и ще свършим като онзи кораб. Погледнете как размята онова дърво. Ясно е каква ужасна сила има.
— Разбира се. Вижда се. Заради това най-вероятно е илюзия. Мисля, че това е поредната илюзия на агуарата.
— Най-вероятно? Ти си вещер, а не можеш да кажеш със сигурност?
— Ако беше някоя по-слаба илюзия, щях да я разпозная. Но тази е необичайно силна. Все пак ми се струва…
— Струва ти се. Ами ако грешиш?
— Нямаме друг избор — рече Пудлорак. — Или през водовъртежа, или ще продължим да обикаляме в кръг…
— Докато не умрем — додаде Адарио Бах. — Докато не изпукаме всичките.
Мятащото се във водовъртежа дърво размахваше клоните си като ръце на удавник. Фунията бучеше, кипеше, бушуваше и пръскаше пяна. „Пророкът“ се разтресе и рязко подскочи напред, засмукан от водовъртежа. Носеното от водата дърво се блъсна в борда му, пръсна пяна. Шлюпът започна да се клати и върти все по-бързо и по-бързо.
Всички се разкрещяха.
И изведнъж всичко утихна. Водата се успокои, изглади се като стъкло. „Пророк Лобода“ спокойно се понесе между обраслите с растителност брегове.
— Прав се оказа, Гералт — прочисти гърлото си Адарио Бах. — Това беше илюзия.