Разнесе се викът на съгледвача. След него се развикаха Кобин и останалите моряци. Зад гъсталака от тръстика и див ориз внезапно се показаха колиби със сламени покриви. Всички видяха накачените да съхнат мрежи. Жълтият пясък на плаж. Пристан. А по-нататък, зад дърветата на носа, широкото течение на реката под синьото небе.
— Река! Река! Най-после!
Викаха всички. Моряците, Петру Кобин, Ван Флит. Само Гералт и Адарио Бах не се присъединиха към хора.
Мълчеше дори Пудлорак, който стискаше здраво щурвала.
— Какво правиш? — развика се Кобин. — Къде ни откарваш? Към реката давай! Натам! Към реката!
— Не се получава. — В гласа на капитана се долавяше отчаяние и безсилие. — Намираме се в безветрие, корабът почти не слуша руля, а течението става все по-силно. Дрейфуваме, то ни влачи, носи ни обратно в ръкава. В блатото.
— Не!
Кобин изруга. И скочи зад борда. Заплува към брега.
След него наскачаха всички моряци, всичките, Гералт не успя да спре никого. Адарио Бах с усилие удържа на място готовия да скочи Ван Флит.
— Синьо небе — каза той. — Златист пясък. Река. Твърде е красиво, за да е истина. Значи не е.
Внезапно образът примигна. Изведнъж там, където допреди малко се виждаха рибарски къщички и златист плаж, а зад носа проблясваше река, вещерът за секунда зърна паяжина от лиани, които висяха до самата вода от клоните на мъртви дървета. Блатисти брегове, покрай които стърчаха кипарисови колена. Черна, изпускаща мехури дълбока вода. Море от водорасли. Безкраен лабиринт от протоци.
За миг видя онова, което скриваше прощалната илюзия на агуарата.
Плуващите изведнъж започнаха да крещят и да се суетят във водата. Един след друг започнаха да изчезват в нея.
Петру Кобин изскочи на повърхността, като крещеше и се опитваше да си поеме дъх, целият покрит с гърчещи се, тлъсти ивичести пиявици. После изчезна отново под водата и повече не се появи.
— Гералт!
Адарио Бах придърпа с кука лодката, която беше оцеляла след сблъсъка с крокодила. И сега се носеше до борда на кораба. Джуджето скочи в нея и пое от ръцете на Гералт все още вцепенения Ван Флит.
— Капитане!
Пудлорак им помаха с шапката си.
— Не, господин вещер! Няма да изоставя кораба, ще го откарам до пристанището, каквото и да ми струва! Ако ли не, ще легна заедно с него на дъното! Прощавайте!
„Пророк Лобода“ се понесе спокойно и величествено, навлезе в ръкава и се скри в него.
Адарио Бах си плю на дланите, наведе се и се хвана за греблата. Лодката се понесе стремително напред.
— Накъде?
— Към синята вода, която видяхме, зад плитчината. Реката е там. Сигурен съм. Ще гребем към фарватера, ще срещнем някой кораб. Ако пък не ни се получи, ще гребем чак до Новиград.
— Пудлорак…
— Ще се справи. Ако му е писано.
Кевенард ван Флит хленчеше. Адарио гребеше.
Небето притъмня. Някъде в далечината се чу протяжен гръм.
— Буря иде — каза джуджето. — Ще подгизнем, по дяволите.
Гералт изсумтя. А после започна да се смее. От душа, искрено. И заразително. Само след миг вече се смееха и двамата.
Адарио гребеше със силни, равномерни движения. Лодката се носеше по водата като стрела.
— Гребеш така — каза Гералт, като бършеше избилите от смеха сълзи, — сякаш цял живот само с това си се занимавал. А пък аз си мислех, че джуджетата си нямат представа нито от платна, нито от плаване.
— Жертва си на стереотипите.
Интерлюдия
Четири дни по-късно
Аукционната къща на братя Борсоди се намираше на площада до улица Главна, която всъщност беше главната пътна артерия на Новиград, свързваща пазара с Храма на Вечния огън. В началото на своята кариера братята търгуваха с коне и овце, тогава притежаваха само един навес в предградията. Четиридесет и две години по-късно аукционната къща се помещаваше във впечатляваща триетажна сграда в най-престижния район на града. Бизнесът все така си оставаше в ръцете на семейството, но експонатите, които се предлагаха на търг, вече бяха скъпоценни камъни, предимно диаманти, както и произведения на изкуството, антики и колекционерски предмети. Търговете се провеждаха веднъж на три месеца, обикновено в петък.
Днес аукционната зала беше препълнена почти до пръсване. По преценка на Антея Дерис присъстваха поне сто души.
Шумът и говорът утихнаха. Аукционерът зае мястото си на масата. Абнер де Наварет.
Както обикновено, той изглеждаше прекрасно в черния си кадифен кафтан и златната брокатена жилетка. На благородството на външността и лицето му можеха да завидят принцове, а на осанката и маниерите му — аристократите. За никого не беше тайна, че Абнер де Наварет всъщност е аристократ, прогонен от семейството си заради пиянство, разврат и поквара. Ако не беше семейство Борсоди, Абнер де Наварет щеше да е принуден да проси. Но Борсодите се нуждаеха от аукционер с излъчването на аристократ. А в това отношение никой от кандидатите не можеше да се мери с Абнер де Наварет.