Око за око, зъб за зъб, четирикратно и стократно.
Антон Шандор ла Вей, „Библия на Сатаната“
— Точно навреме — рече унило Франс Торквил. — Успя точно за спектакъла, вещерю. Сега ще започне.
Той лежеше в леглото, блед като боядисана в бяло стена, с коси, влажни от пот и залепнали за челото му. Облечен беше само с ленена риза, която веднага напомни на Гералт за одеянията на смъртниците. Лявото му бедро, от слабините до коляното, беше омотано с подгизнал от кръв бинт.
Насред стаята стоеше маса с покривка. Нисък тип с черен кафтан редеше върху нея инструменти, един след друг. Ножове. Клещи. Длета. Триони.
— За едно съжалявам — изскърца със зъби Торквил. — Че не успях да ги хвана, кучите синове. Такава е волята на боговете, не ми е било съдено… И вече няма да ми бъде.
— Какво се случи?
— Същото, мамка му, както в Чиси, Роговизна, Сошница. Само че не както обикновено, а в самия край на гората. И не на поляна, а по пътя. Налетели на пътници. Убили трима, откраднали две деца. Така се случи, че аз с отряда ми бях наблизо, веднага хукнахме да ги преследваме и скоро ги видяхме. Двама бабаити, огромни като бикове, и един уродлив гърбушко. И същият този гърбушко стреля в мен с арбалет.
Констабълът стисна зъби и с кратък жест посочи бинтованото си бедро.
— Наредих на моите да ме оставят и да ги преследват. Не ме послушаха, магаретата. И в края на краищата ги изпуснахме. А аз? Какво от това, че ме спасиха? Щом днес ще ми режат крака? По-добре, мамка му, да бях пукнал там, но да видя преди това как онези увисват на въжето. Не се подчиниха на заповедта ми, тъпаците. Сега седят ей там, срамуват се.
Подчинените на констабъла, всички до един с кисели физиономии, бяха окупирали пейката до стената. Компания им правеше по никакъв начин невписваща се в групата им смръщена старица с напълно неподходящ за белите ѝ коси венец на главата.
— Можем да започваме — заяви типът с черния кафтан. — Пациентът на масата да се завърже здраво с ремъци. Външните лица да напуснат.
— Нека да останат — промърмори Торквил. — Искам да знам, че гледат. Ще ме е срам да крещя.
— Момент. — Гералт се изправи. — Кой реши, че ампутацията е необходима?
— Аз реших така. — Черният тип също се изправи, но въпреки това беше принуден да вирне силно глава, за да погледне Гералт в лицето. — Аз съм маестро Лупи, специално изпратен тук медик на съдебния пристав на Горс Велен. Прегледът показа, че раната е инфектирана. Принуден съм да премахна крака, няма друг начин да го спася.
— Колко взимаш за операцията?
— Двайсет крони.
— Тук са трийсет. — Гералт измъкна от вързопа си три десеткронови монети. — Събирай си инструментите, прибирай ги и се връщай обратно при пристава. Ако те питат, кажи, че пациентът се е почувствал по-добре.
— Но… Принуден съм да протестирам…
— Събирай си нещата и се връщай. Коя от тези думи не ти е ясна? А ти, бабо, ела тук. Размотай бинта.
— Той — бабката посочи медика — ми забрани да докосвам ранения. Защото съм била знахарка и вещица. Заплаши да докладва за мен.
— Да не ти пука. Той вече си тръгва.
Бабката, в която Гералт веднага разпозна билкарка, го послуша. Внимателно размота бинта. През това време Торквил въртеше глава, съскаше и стенеше.
— Гералт… — изохка той. — Какво си намислил? Медикът каза, че няма друг изход… По-добре да си изгубя крака, отколкото живота.
— Глупости. Изобщо не е по-добре. А сега млъквай.
Раната изглеждаше отвратително. Но Гералт беше виждал и по-лоши. Измъкна от вързопа си сандъчето с еликсирите. Маестро Лупи, който вече си беше събрал нещата, гледаше и клатеше глава.
— Декоктите няма да помогнат тук — рече той. — Нито пък лъжемагията и знахарските трикове. Пълно шарлатанство. Като медик съм принуден да протестирам…
Гералт се обърна и го изгледа. Медикът излезе. Бързо-бързо. Спъна се на прага.
— Четирима при мен. — Вещерът измъкна тапата на едно шишенце. — Дръжте го. Стисни зъби, Франс.
Излетият върху раната еликсир се покри с пяна. Канстабълът мъчително застена. Гералт почака малко и сипа от друг еликсир. Вторият също се пенеше, освен това съскаше и димеше. Торквил закрещя, замята глава, изпъна се, забели очи и изгуби съзнание.
Старицата измъкна от торбата си гърненце, загреба оттам малко зелен мехлем, намаза дебел слой върху сгъната кърпичка и покри с нея раната.
— Зарасличе — досети се Гералт. — Компрес от зарасличе, арника и календула. Добре, бабо, много добре. Ще помогне още и жълт кантарион, дъбова кора…
— Виждала съм ги такива — прекъсна го бабката, без да вдига глава от крака на констабъла. — На билкарство ще ме учи. Аз, синко, съм лекувала с билки, когато теб дойката ти още те е хранила с млечна каша. А вие, драги, се отдръпнете, защото ми засланяте светлината. И смърдите непоносимо. Трябва да си сменяте партенките. От време на време. Махайте се от стаята, на кого говоря?