— Кракът трябва да се обездвижи. Да се сложи в дълга шина…
— Не ме учи, казах. И също излез навън. Какво стоиш тук? Какво чакаш? Благодарност, че великодушно похарчи магическите си вещерски лекове? Обещание, че той няма да забрави това, докато е жив?
— Искам да го попитам нещо.
— Закълни се, Гералт — абсолютно неочаквано се обади Франс Торквил, — че ще ги намериш. Че няма да им простиш…
— Ще му дам нещо за сън и против треска, че бълнува. А ти, вещерю, излез. Почакай пред къщурката.
На Гералт не му се наложи да чака дълго. Бабката излезе, изпъна полата си, намести изкривилия се венец. Седна до къщурката. Потърка ходилата си едно в друго. Стъпалата ѝ бяха необичайно дребни.
— Спи — съобщи тя. — И май ще оживее, ако не се случи нещо, пфу, пфу. Костта ще зарасне. Ти му спаси живота с вещерските си магии. Ще остане куц завинаги и ми се струва, че повече няма да се качи на кон, но два крака са по-добре от един, хе-хе.
Бръкна в пазвата си, под бродирания елек, от което замириса още повече на билки. Измъкна дървена кутийка, отвори я. След кратко колебание я поднесе към Гералт.
— Ще смръкнеш ли?
— Не, благодаря. Не употребявам фистех.
— А аз… — Билкарката смръкна наркотика в ноздрите си, първо в едната, после в другата. — Аз така, от време на време. Адски добър е. За яснота на мисленето. Дълголетие. И красота. Погледни ме само.
Той я погледна.
— За вещерското лекарство за Франс — бабката потърка сълзящото си око и подсмръкна — ти благодаря, няма да го забравя. Знам, че ревниво пазите декоктите си. А ти ги използва за него, без да се замислиш. Макар че за самия теб може да няма достатъчно, когато ти потрябват. Не те ли е страх?
— Страх ме е.
Тя обърна главата си в профил. Наистина си личеше, че някога е била красива жена. Но адски отдавна.
— А сега — обърна се тя към него, — говори. За какво искаше да питаш Франс?
— Няма значение. Той спи, а на мен ми е време да тръгвам.
— Говори.
— Планината Кремор.
— Да беше казал така веднага. Какво искаш да знаеш за тази планина?
Къщурката беше доста далеч от селото, под самата стена на гората, която започваше веднага след оградата на градината, пълна с ябълкови дървета с превити от плодове клони. Останалото не излизаше от рамките на селската класика — обор, хамбар, кокошарник, няколко кошера, зеленчукова градина, купчина тор. От комина се точеше струя светъл и приятно миришещ дим.
Мотаещите се покрай обора кокошки го забелязаха първи и огласиха околността с адско врещене. Децата, които се въртяха из двора — три, — хукнаха към къщи. На вратата се появи жена. Висока, светлокоса, с престилка върху грубата пола. Вещерът се приближи, скочи от коня.
— Здравейте — поздрави той. — Стопанинът вкъщи ли е?
Децата, всичките до едно момичета, се вкопчиха в полата на майката и в престилката. Жената гледаше вещера с изражение, в което напразно можеше да се търси симпатия. Нищо чудно. Тя добре виждаше ръкохватката на меча над рамото на вещера. Медальонът на шията му. Сребърните шипове на ръкавиците му, които Гералт не криеше. Даже ги демонстрираше.
— Стопанинът — повтори той. — Тоест Ото Дусарт. Имам работа с него.
— Каква?
— Лична. Той вкъщи ли е?
Тя гледаше мълчаливо, леко привела глава. Беше хубава, но можеше да е както на двайсет и пет, така и на четиридесет и пет. По-точна оценка, както при повечето селски жителки, беше невъзможна.
— Вкъщи ли е?
— Няма го.
— Тогава ще почакам да се върне. — Вещерът метна поводите на кобилата на един кол.
— Може да отнеме дълго време.
— Ще почакам, колкото е нужно. Но предпочитам да е в стаята, а не до оградата.
Жената го измери пак с поглед. Него и медальона му.
— Гост в къщи — рече най-накрая. — Каня те.
— Приемам поканата — отговори вещерът, както беше по обичай. — Няма да наруша правилата на гостоприемството.
— Няма да ги нарушиш — повтори тя със съмнение. — Но носиш меч.
— Такава ми е професията.
— Мечовете осакатяват. И убиват.
— Животът също. И така, какво става с поканата?
— Заповядай вкъщи.
Входът, както обикновено в подобни селища, водеше към пристройка, тъмна и отрупана с вехтории. Самата стая се оказа доста просторна, светла и чиста, на стената имаше следи от влага само при печката и комина, на другите места стените радваха очите със своята белота и шарените килими по тях, навсякъде висяха различни домакински принадлежности, късчета трева, връзки чесън, снопове лук. Тънка завеса отделяше стаята от килера. Миришеше на кухня. Тоест на зеле.