Начинът, по който бях използвала духа си, явно ми се отразяваше зле. Едва държах очите си отворени. Докато доливах мляко в чашата си, погледнах навън през прозореца. Баща ми имаше безупречен вкус, що се отнасяше до вътрешния дизайн, както и достатъчно пари, за да си позволи ексклузивния и добре охраняван квартал Барбикан7. Апартаментът бе свеж и просторен, пълен със светлина. В антретата се носеше аромат на потпури. Всяко помещение имаше големи правоъгълни прозорци, най-големият от които беше във всекидневната - ефектна панорама, покриваща цялата западна стена, до изисканите френски врати, през които се излизаше на балкона. Като дете често наблюдавах от тук залеза на слънцето. Отвън на длъж и шир се простираше цитаделата. Над нашия комплекс се извисяваха трите модернистични небостъргача, населявани от белите якички на Сцион. На върха на Лодърдейл Тауър8 бе инсталиран предавателният екран на район 1-5. От него в неделя вечер прожектираха публичните обесвания. В момента той излъчваше само неподвижната емблема на Сцион - червен, подобен на котва знак и една-единствена дума в черно: СЦИОН, всичко това върху клиничнобял фон. Виждаше се също и онзи ужасен девиз: НЯМА ПО-БЕЗОПАСНО МЯСТО.
По-скоро нямаше по-опасно място. Поне не и за нас.
Отпивах от млякото с кафе и гледах известно време символа, пращайки го мислено по дяволите. После измих джезвето, налях си чаша вода и тръгнах към стаята си. Трябваше да се обадя на Джаксън.
Баща ми ме пресрещна в коридора.
- Пейдж, почакай.
Аз се спрях.
Ирландец по рождение, с буйна огненочервена коса, той работеше в отдела за научни изследвания на Сцион. През свободното си време обичаше да драска формули в електронния си бележник или да се превъзнася по темите на клиничната биохимия, една от неговите две специалности. Човек никога не би казал, че сме баща и дъщеря.
- Здрасти - казах отново. - Съжалявам, че закъснях. Наложи се да поработя извънредно.
- Няма нужда да се извиняваш. - Той махна с ръка към всекидневната. - Ела, ще ти сложа нещо да хапнеш. Виждаш ми се поотслабнала.
- Нищо ми няма. Просто съм изморена.
- Знаеш ли, днес четох статия за кислородните барове. Отново инцидент в IV-2. Ниски заплати, замърсен кислород, припаднали клиенти, изобщо неприятна история.
- Централните заведения са по-различни, честно. Посетителите очакват качество. - Той мълчаливо подреждаше масата. - При теб как върви?
- Нормално. Виж, Пейдж, относно тази твоя работа в бара...
- Какво за нея?
Дъщеря, работеща в най-ниските ешелони на цитаделата. Можеше ли да има нещо по-неловко за човек в неговото положение? Как ли се чувстваше, когато колегите го разпитваха за децата, очаквайки да е отгледан доктори или адвокати. Какво ли си шушукаха зад гърба му, щом узнаеха с какво се занимавам? Но това бе една дребна, щадяща лъжа. Той никога нямаше да понесе истината - че всъщност съм дегенерат, престъпник.
И убийца. Само при мисълта ми призляваше.
Вече си голяма и сама си вземаш решенията, но още не г късно да кандидатстваш в университета. Тази работа е задънена улица. Ниско заплащане, никакви перспективи. Докато с миеше образование...
- Не. - Гласът ми прозвуча по-твърдо, отколкото възнамерявах. - Изборът си беше мой и не съжалявам за него.
Още помнех последния си разговор с класната ръководителка в гимназията.
- Съжалявам, че реши да не продължиш образованието си, Пейдж - бе казала тя, - но може пък да е за добро. Напоследък имаше доста продължителни отсъствия, което не подобава на една благовъзпитана млада дама. Ето ти препоръките за работа. - Тя ми подаде тънка папка с кожена подвързия и емблемата па училището. - Преподавателите са отбелязали способностите ти по предметите Физическо обогатяване, Френски език и Сционска история.
Изобщо не ме беше грижа. Открай време мразех училището: униформите, догмата. Напускането му бе най-приятният момент от цялото ми образование.
- Бих могъл да уредя нещо, ако прецениш - упорстваше баща ми. Толкова му се искаше да ме вкара в правия път.
- Сцион не поощрява връзкарството - отвърнах. - Би трябвало да го знаеш.
- Навремето аз нямах твоя избор, Пейдж. - Бузата му леко потрепна. - Не можех да си позволя лукса.
Не ми се щеше да продължаваме този разговор за минали неща.
- Още ли живееш с приятеля си? - смени темата той.
Лъжата за приятеля ми определено беше грешка. Откакто