" Фантастично. О, това е фантастично.
Тя определено е бъбривец. Много красноречив при това.
Малко цапната в устата на моменти.
Братът ме озадачава. Не мога да определя аурата му.
Чак се дразня.
Ник, Елайза и аз чакахме още около час, преди на екрана да се появят златните думи.
Те остават. Пейдж, огледалото иска здраво търкане.
Това бе последният път, когато се обзалагах с Джаксън Хол.
Минаха два дни. Докато Елайза освобождаваше в бърлогата място за новодошлите, аз отидох с Ник до Гауър Стрийт, за да ги доведа. Идеята беше те просто да изчезнат от полезрението, сякаш са били убити или отвлечени. Щяхме да оставим улики - окървавени дрехи, малко коса. Сцион щеше да остане във възторг и да припише случая на престъпната неестественост. Но което беше по-важно, нямаше да тръгне да ги търси.
_ Наистина ли смяташ, че Джаксън ги е убедил да останат? - попитах аз, докато вървяхме.
_ Знаеш го какъв е. Би могъл да те убеди да се хвърлиш от някоя скала, ако го слушаш достатъчно дълго.
- Но те трябва да имат семейства. А и Надин е студентка.
- Може да не са се чувствали добре там, sòtnos. Тук, в Сцион, зрящите поне узнават какви са. В родината си сигурно просто са смятали, че са луди. - Той надяна тъмните си очила. - Както казват, всяко зло за добро.
В известен смисъл той имаше право. Извън Сцион не съществуваше официална политика по отношение на ясновидците - те нямаха правен статут, не се отличаваха като малцинство, присъстваха само в литературата. Което все пак ми се струваше за предпочитане пред това да те подлагат на системни гонения и убийства, както у нас. Нямах понятие защо са го решили.
Те ни чакаха пред Университета. Ник махна с ръка на мъжа.
- Здрасти, ти ли си Зийк? - Непознатият кимна. - Аз съм Ник.
- Пейдж - добавих аз.
Очите на Зийк бяха с кафеен цвят, разположени върху изпито, неспокойно лице. Изглеждаше двайсет и няколко годишен, слаб за ръста си, с тънки китки и загоряла от слънцето кожа.
- Вие работите за Джаксън Хол, нали? - гласът му имаше странен акцент. Той избърса с ръка потта от челото си, при което мярнах вертикален белег.
- Да, но не споменавайте името му. ДОБ слухтят навсякъде. - Ник се усмихна. - А ти навярно си Надин.
Той огледа контактьорката. Тя имаше очите и фините черти на брат си, но приликата свършваше дотук. Косата й бе боядисана в червено и отрязана на черта като с линийка. Сционските цитадели обикновено се придържаха към стила и езика на десетилетието, в което бяха създадени - всички в СциЛо носеха неутрални, старомодни дрехи - но жълтата риза, джинсите и острите токчета на Надин сякаш отдалеч крещяха „туристка“ и „различна“.
- Доколкото знам, да - отвърна тя.
Ник се обърна към Зийк и леко сбръчка чело. Явно и той като мен се опитваше да го класифицира. Като видя това, Надин се долепи по-плътно до брат си.
- Какво има?
- Нищо. Извинявайте. - Ник вдигна очи над главите им, по посока на сградата на Университета, преди да ги сведе отново и да погледне и двамата подред.
- Трябва да побързаме. Предполагам, сте обмислили добре постъпката си - защото тръгнем ли си веднъж от тук, няма връщане назад.
Зийк прегърна сестра си, която стоеше със скръстени ръце, забила нос във върховете на обувките си.
- Да - каза. - Направили сме своя избор.
- Тогава да вървим.
В края на пресечката четиримата се натоварихме в едно нелегално такси. Надин порови в чантата си и извади чифт слушалки. Без да промълви и дума, ги сложи на ушите си и затвори очи. Устните й леко потрепваха.
- Монмът Стрийт, моля - каза Ник на шофьора.
Колата потегли. За наш късмет нелицензираните таксита не се отчитаха на никого, което им позволяваше да смъкват доста пари от зрящата си клиентела.
Мястото на Монмът Стрийт бе резиденцията на Джаксън -триетажна къща с бутик в сутерена. Често оставах да преспивам тук, като казвах на баща си, че съм при приятели. Това не беше чиста лъжа. Месеците минаваха и аз усвоявах тънкостите на зрящото общество - бандите, имената на лидерите им, етикета в обноските и враждите между отделните фракции. А Джаксън изпитваше моята дарба. Учеше ме как да бъда една от тях.
Няколко седмици след започване на новата си работа бях успяла съзнателно да отделя духа от тялото си. И начаса бях престанала да дишам. Джаксън и Елайза бяха изпаднали в паника, смятайки, че са ме убили. Единствено Ник, като лекар, бе запазил самообладание и ме бе съживил с инжекция адреналин в сърцето. После гърдите ме боляха няколко дни, но не стъпвах по земята от гордост. Четиримата отидохме в „Шатлен“ да го отпразнуваме, а за следващия път Джаксън поръча животоподдържащи системи.