— За хубавата песен - рече. - Бог да те благослови, мила.
- Благодаря.
Но я оставих на седалката. Не можех да приема пари срещу спомена си.
Помогнах на Ник да разтоварим куфарите. Надин слезе от таксито и като махна слушалките си, изгледа презрително сградата. Направи ми впечатление чантата й, дело на известен нюйоркски дизайнер. Щеше да се наложи да се раздели с нея. На черния пазар в Ковънт Гардън американските стоки вървяха като топъл хляб. Очаквах да носи калъф с някакъв инструмент, но такъв липсваше. Може би не беше контактьор. Имаше поне още три вида сензори, към които можеше да принадлежи.
Извадих ключовете си и отворих червената врата, на която се мъдреше лъскава табела с надпис АГЕНЦИЯ ЛЕНОРМАН. За външния свят ние бяхме уважавана агенция по изкуствата. Отвътре не бяхме чак толкова почтени.
На стълбищната площадка ни очакваше Джаксън, издокаран от глава до пети - копринена жилетка, колосана бяла якичка, златен джобен часовник и тлееща пура между зъбите. В ръката си държеше малка стъклена чашка с кафе. Нямах представа как точно пурата и кафето се връзваха помежду си.
- Зийк, Надин. Радвам се да ви видя отново.
- И ние вас, господин Хол - стисна ръката му младежът.
- Добре дошли в Севън Дайълс. Аз, както знаете, съм босът на тази територия. А вие вече сте членове на елитното ми обкръжение. - Той гледаше лицето на Зийк, но аз знаех, че всъщност се мъчи да разчете аурата му.
- Предполагам, сте напуснали Гауър Стрийт с подобаваща дискретност?
- Никой не ни видя. - Зийк се напрегна. - Онова там... дух ли е?
Джаксън се озърна.
- А, да, това е Питер Клас, художник от златната епоха на холандската живопис. Една от най-плодовитите ни музи. Умрял през 1660-ата. Питер, ела да се запознаеш с новите ни приятели.
- Ще оставя светските формалности на Зийк. Аз съм уморена. - Надин дори не гледаше към Питер, който бе пренебрегнал заповедта. Тя не беше зряща. - Искам отделна стая - рече твърдо на Джаксън. - Не съм свикнала да деля пространството си. Да се разберем отсега.
Очаквах да видя как ще реагира той. Успя да запази самообладание, но ноздрите му потрепнаха. Това не беше добър знак.
- Ще разполагаш с това, което ти се даде - каза.
Надин се наежи. Предугаждайки сблъсъка, Ник сложи ръка на рамото й.
- Разбира се, че ще имаш собствена стая - каза, поглеждайки ме морно над главата й. Това значеше да настаним Зийк на някоя кушетка. - Елайза в момента я подрежда. Междувременно мога ли да ти предложа нещо разхладително?
- Да, благодаря. Добре, че поне някои европейци знаят как да се отнасят с една дама.
Ник я поведе към кухнята, а Джаксън остана с такъв вид, сякаш му бяха зашлевили шамар.
- Аз не съм - изрече през стиснати зъби - европеец.
Не успях да сдържа усмивката си.
- Ще се погрижа никой да не ви безпокои.
- Благодаря ти, Пейдж. - Той тръсна глава. - Заповядай в офиса ми, Зийк. Нека поговорим.
Зийк се заизкачва към горния етаж, все още озъртайки се за Питер, който витаеше пред последната си картина. Джаксън използва момента и ме дръпна за лакътя.
- Сънорамата му - рече тихо. - Как я усещаш?
- Тъмна - отвърнах. - И...
- Отлично. Няма нужда да казваш повече.
И той почти се затича по стълбите, забучил пурата в ъгъла на устата си. Останах сама, в компанията на три куфара и един мъртъв художник - а колкото и да харесвах Питер, той не бе от разговорливите.
Погледнах часовника. Единайсет и половина. Елайза щеше да се върне до няколко минути. Сварих прясно кафе и отидох да поседна във всекидневната. Тук основният предмет на гордост бе едно платно от Джон Уилям Уотърхаус - тъмнокоса жена с надиплена червена рокля, взираща се в кристално кълбо. Джаксън бе платил куп пари на един черноборсаджия за три забранени произведения на Уотърхаус. Сред тях имаше и портрет на Едуард VII, със скиптър и кралски одежди. О творих прозореца и разгърнах новата брошура, над която работеше - „За машинациите на странстващите мъртви“. Дотук в нея бях прочела за четири вида духове - ангели-пазители призраци, музи и психопомпи33. Тепърва предстоеше да стигна и до полтъргайстите.
Елайза се появи към дванайсет, завеяна както обикновено, и ми подаде картонена кутия китайска храна с думите:
- Привет, случайно да си убедила Питер да се захване отново с „Цигулката и кристалното кълбо“?
Елайза Рентън, четири години по-голяма от мен, бе транс-медиумът на Джаксън. Специализираше в престъпно изкуство. Беше родена в предградията и до деветнайсетгодишна възраст бе играла в нелегален театър, преди да откликне на брошура та на Джаксън и да бъде наета от него. Оттогава представляваше основният му източник на доходи. Имаше гладка маслинена кожа и яснозелени очи, а златистата й коса падаше на прелестни букли. Никога не се оплакваше от липса на обожатели дори духовете си падаха по нея, - но Джаксън бе въвел „политика на необвързване“ и тя стриктно се придържаше към нея.