- Все още не. Мисля, че е в творчески застой. - Аз оставих брошурата настрана. - Запозна ли се с новодошлите?
- Само с Надин. Едва ми каза едно „здрасти“. - Елайза се пльосна на дивана до мен. - Сигурна ли си, че е контактьорка?
Отворих димящото китайско.
- Не носи никакви инструменти, но знае ли човек. Успя ли да видиш Зийк?
- Надзърнах в офиса. Аурата му е с някакъв тъмнооранжев цвят.
- Значи е фурия.
- Няма такъв вид. Струва ми се, че по-скоро той самият би се стреснал, ако му се изпречи призрак. - Тя закрепи скаридените пелети върху коляното си. - Е, ако Питер е зациклил, значи аз официално съм в почивка. Искаш ли да опиташ да побродиш отново?
- Не и докато Джаксън не ми подсигури системите.
- Естествено. Мисля, че дихателният апарат пристига във вторник. Дотогава ще го даваме по-леко. - Тя взе скицник и молив и ми ги подаде. - Отдавна се каня да те питам... можеш ли да нарисуваш сънорамата си?
Аз ги поех.
- Да я нарисувам?
- Да. Не цветята и всичко останало, а просто общия й вид от птичи поглед. Опитваме се да установим разположението на човешката сънорама, но ни е трудно, защото никой от нас не може да напуска слънчевата си зона. Смятаме, че зоните са поне три, но трябва някой да ни покаже как са обособени, за да проверим дали теорията ни е вярна. Можеш ли да го направиш?
Чувството за цел ме изпълни с гордост. Щях да се окажа наистина полезна за групата.
- Разбира се - казах.
Елайза включи телевизора, а аз се залових за скицата, рисувайки точка, заобиколена от три пръстена.
От приемника се разнесе музиката на сционския информационен бюлетин. Скарлет Бърниш четеше обедните новини. Елайза посочи към екрана, хрупайки пелетите си.
- Казват, че била по-стара и от Уийвър, но имала толкова пластични операции, че физически не можела да развие бръчки.
- Току-виж някой път се разпаднала от толкова усмивки -отвърнах, без да оставям молива. На листа вече се бе появило нещо като мишена с пет секции.
- И така - рекох, почуквайки по точката в средата. - Вече установихме, че това е слънчевата зона.
- Правилно. Мястото, където духът трябва да стои, за да имаш здраво съзнание. Сребърната нишка е като предпазно въже. Тя спира повечето зрящи да напускат тази зона.
- Но не и мен.
- Именно. Това е твоят специалитет. Ако всички ние им ме по два сантиметра нишка между тялото и душата си - показа с пръсти тя, - то твоята е дълга цяла миля. Можеш да стигаш до външния пръстен на своята сънорама, което означат че можеш да долавяш етера много по-надалеч от нас. А също чуждите сънорами. За нас са видими само духовете и аурите, и то ако се намират наблизо. Ето, сега аз не усещам Джаксън и останалите.
Аз ги усещах.
- Но аз също си имам граници.
- Тъкмо затова трябва да внимаваш. Все още не знаем докъде се простират те. Тепърва ще установим дали е безопасно да напускаш тялото си, или не.
Аз кимнах. Джаксън вече на няколко пъти ме бе превеждал през теорията за бродниците, но Елайза бе много по-добър учител.
- Какво ще стане, ако човек опита да напусне слънчева та си зона? - попитах. - Чисто теоретично.
- Според нас втората зона е мястото, където незрящите срещат своите „кошмари“. Нишката понякога им позволява да стигнат дотам, ако са уплашени или стресирани. Отвъд нея започва непреодолимо притегляне обратно към центъра. Да преминат отвъд здрачната зона би означавало да полудеят.
Повдигнах вежда.
- Значи аз съм нещо като изрод, така ли?
- Не, не, Пейдж. Дори за миг не си го помисляй. Никой от нас не е изрод. Ти си чудо. Скачач. - Тя взе скицника от ръцете ми. - Ще дам на Джаксън да разгледа това, когато приключи. Ще остане във възторг. Ти ще навестиш ли баща си довечера? Разбрах, че всеки петък ходиш при него.
- Не, трябва да работя. Дидиън смята, че е открил Уилям Терис34.
- О, майната му. Съжалявам. - Тя обърна лице към мен. -Нали знаеш какво казват за синдиката? Че влезеш ли веднъж и него, никога не можеш да си тръгнеш. Сигурна ли си, че все още си щастлива от това?
- Никога не съм се чувствала по-щастлива.
Елайза ми отвърна с усмивка. Беше странна, почти тъжна усмивка.
- Е, добре тогава. Аз се качвам горе. Трябва да умиротворя Питер. - И сред звън на гривни, напусна стаята. Аз започнах да оцветявам кръговете на скицата си, правейки всеки следващ по-тъмен от предишния.
Няколко часа по-късно все още работех. Слънцето клонеше към залез и скоро трябваше да излизам, за да се срещна с Дидиън, но първо исках да прехвърля рисунката на компютъра. Изведнъж Джаксън се спусна с трополене от втория етаж. Видът му бе почти трескав.