Въртях се неспокойно в леглото. Това бе моят шанс да избягам или поне да дам вест за себе си. Трябваше някак да се свържа с Ник, стига той да не ме убиеше преди това. Или да не ме ослепеше със своите видения. Скоро нямаше да имам друга подобна възможност.
Накрая се отказах от опитите да заспя. Отидох в банята, наплисках лицето си с вода и завързах косата си на кок отзад на тила. Тя бе пораснала с няколко пръста и вече достигаше до раменете ми. По прозорците трополеше дъжд. Облякох новата си униформа, предателската червена туника, и слязох долу. Старинният часовник показваше почти седем. Седнах край камината. Щом удари кръгъл час, Лордът се появи на прага. Косата и дрехите му бяха прогизнали от дъжда.
- Време е.
Аз кимнах. Той ми отвори вратата, после я заключи след нас и двамата се спуснахме по каменните стъпала.
- Така и не ти благодарих - каза, докато минавахме през галерията. - За твоето мълчание.
- Не бързай да ми благодариш.
Улиците бяха пусти. Топящи се зърна град хрускаха под ботушите ми. Щом стигнахме резиденцията, двама Рефаими ни ескортираха до библиотеката, където ни очакваше Нашира. Тя и Лордът отново изпълниха ритуалния си поздрав - той долепи длан до корема й, а тя - устни до челото му. Този път забелязах някои детайли. Сковаността на движенията им, това как той не я погледна в очите, нито тя него, докато прокарваше пръсти през косата му. Гледката ми напомни на куче и неговата стопанка.
- Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете - каза тя. Сякаш имахме друг избор. - 40, това е Ситула Месартим.
Ситула бе висока почти колкото Лорда. Веднага се забелязваха родствените прилики - същата светлокестенява коса, същата кожа с цвят на мед, същите изсечени черти и дълбоко разположени очи. Тя му кимна, докато той все още коленичеше.
- Братовчеде. - След това се обърна и впери очи в мен. Бяха сини на цвят. - ХХ-59-40, тази вечер ще се отнасяш към мен като към свой втори наставник. Надявам се, че ме разбираш добре.
- Да - отвърнах.
Лордът се изправи и погледна отвисоко годеницата си.
- Къде са останалите хора?
- Подготвят се, разбира се. - Тя застана с гръб към него. -Най-добре и ти да сториш същото, верни мой.
Аурата му потъмня, сякаш над сънорамата му се бе надвесил буреносен облак. Обърна се и закрачи към спуснатите тежки пурпурни завеси. Едно незрящо момиче затича подир него, носейки вързоп с дрехи.
- Ти ще бъдеш в екип заедно с 1 - каза ми Нашира. - Двамата ще тръгнете с Арктур. Ситула ще вземе 30 и 12.
Дейвид се появи иззад завесите, облечен в панталон, ботуши и лека бронирана жилетка. Видът му ме сепна. Изглеждаше точно като Надзирателя в нощта, когато бе стрелял по мен.
- Добър вечер, 40 - поздрави ме той.
Аз премълчах. Дейвид се усмихна и поклати глава, сякаш бях някое забавно дете. Един незрящ ме доближи.
- Дрехите ти.
- Благодаря.
Без да поглеждам Дейвид, се разминах с него и влязох зад завесите. Тук имаше нещо като импровизирана съблекалня. Свалих туниката и надянах първо червената риза, после бронираната жилетка - обозначена с червена котва, - а отгоре черното яке с червена лента на ръкава. Имаше още ръкавици без пръсти и панталон, направени от един и същ здрав черен плат. Накрая нахлузих тежките кожени ботуши. В това облекло можех да тичам, да се катеря, да се бия. В джобовете на якето открих спринцовка с адреналин и пистолет със стрелички флукс - за лов на зрящи.
След като приключих със снаряжението си, се върнах отвън при останалите.
- Здрасти, 40 - усмихна ми се Карл.
- Здравей, Карл.
- Как намираш новата туника?
- Става ми, ако това питаш.
- Не, имах предвид как се чувстваш като червеноризец.
Вече и тримата ме гледаха изпитателно.
- Чудесно - отвърнах след кратка пауза.
- Това е добре - кимна Карл. - Може би все пак бяха прави да ти дадат толкова много привилегии.
- Или може би са грешали - вметна 30, изваждайки гъстата си коса изпод яката. Тя бе по-висока от мен, с широки бедра и рамене. - Ще видим на улицата.
Огледах я още веднъж. По аурата й предположих, че е някакъв вид гадател, вероятно клеромант. Те не бяха от най-редките; сигурно си бе проправяла със зъби и нокти път нагоре в йерархията.
- Да - отговорих. - Ще видим.
Тя изсумтя.
Завръщането на Лорда имаше драматичен ефект върху поведението на 30. Тя приклекна в лек реверанс, промърморвайки: „Кръвни консорте“. До нея Карл се преви в дълбок поклон. Само аз останах да стоя със скръстени ръце. Лордът огледа своя фен клуб, без да отвърне на никой от поздравите. Вместо това спря очите си върху мен. 30 остана покрусена. Бедната стара 30.