Новите дрехи бяха преобразили наставника ми. На мястото на облечения в старомодни одежди Рефаим се бе появил заможен гражданин на Сцион, от типа, с когото никой разумен джебчия не би помислил да си пробва късмета.
- Ще пътувате до I Кохорта в два автомобила за задържане - каза Нашира. - Трафикът ще се разчиства за преминаването ви. Очаквам да се върнете тук, преди да удари сутрешната камбана.
Червеноризците закимаха. Лордът наметна дългото си палто и тръгна към вратата с думите:
- ХХ-40, XX-1, след мен.
Карл изглеждаше така, сякаш Ноемврийският празник е дошъл преждевременно. Той се затича след Лорда, затъквайки пистолета под якето си. Аз се канех да го последвам, когато Нашира ме улови за лакътя. Застанах неподвижно, потискайки порива да се отдръпна.
- Знам коя си - изрече тя, привеждайки се до лицето ми. -Знам и откъде идваш. Ако не ми доведеш друга като теб, ще приема, че съм била права и че ти си Бледата бродница. А това ще има сериозни последици за всички ни. - И с поглед, от който ме побиха тръпки, ми обърна гръб и пое към покоите си. - Желая ти лек път, ХХ-59-40.
На моста ни очакваха две коли със затъмнени стъкла. Преди да ни заключат вътре, завързаха очите и на четирима ни. Седях в мрака до Карл и се вслушвах в бръмченето на мотора. Явно ги гонеше натрапчив страх да не узнаем маршрута за излизане.
Отряд от Жандарми бе изпратен да ни ескортира през границата. Процедурата за пускане на хора извън Шеол I бе сложна. Градът представляваше наказателна колония и формалностите бяха като при условно освобождаване на затворници. На един от външните постове преди влизане в Сцион вкараха под кожата ни проследяващи чипове в случай, че решим да си плюем на петите, взеха ни пръстови отпечатъци и изследваха аурите ни. Трябваше да дадем и кръв от вените си, при което на сгъвката на лакътя ми остана мораво петно. Накрая минахме и последната гранична застава и се озовахме в Сционски Лондон. Обратно в истинския свят.
- Можете да свалите превръзките от очите си- каза Лордът.
Нямаше нужда да ме подканя втори път.
О, моя цитадела. Залепих нос в стъклото, взирайки се в сините неонови светлини. Минавахме през Уайт Сити в Секция II-3, покрай гигантския търговски комплекс. Никога не бях предполагала, че така ще се умиля при вида на мръсните стоманеносиви улици. Липсваше ми наддаването за духове, играта на таро, катеренето с Ник по покривите, за да наблюдаваме залезите. Идеше ми да отворя вратата на колата и да се хвърля право в отровното сърце на Лондон.
В началото на пътуването Карл нервничеше, подрусваше коляно и час по час опипваше пистолета си. Едва на магистралата се отпусна и задряма. Преди това ми каза, че истинското име на 30 било Амелия и че наставник й бил някой си Елнат Сарин. Както и бях предположила, тя бе клеромант със специалност гадаене на зарове. Трябваше да се понапъна, докато се сетя за точния термин - астрагаломант. Познанията ми започваха да закърняват. Навремето Джаксън ме изпитваше ежедневно върху седемте разреда на ясновидството.
Погледнах отново Карл. Косата му се нуждаеше от миене. По кръговете под очите му личеше, че е също толкова недоспал, колкото и аз, но поне нямаше синини. Някое и друго предателство го бе отървало от побоите. Сякаш усетил, че го гледам, той отвори очи.
- Не си и помисляй да бягаш - прошепна. Когато не отговорих, се премести по-близо до мен. - Те няма да ти позволят -кимна той към Лорда отвъд стъклената преграда. - Шеол I е безопасен за нас. Защо ни е да го напускаме?
- Защото не ни е мястото там.
- Напротив, тъкмо обратното. Там можем да бъдем зрящи. Няма нужда да се крием.
- Не ставай глупак, Карл. Знаеш, че това е затвор.
- А цитаделата не е ли?
- Не, не е.
Той взе отново да човърка пистолета си, а аз се загледах пак през прозореца. Част от мен го разбираше много добре.
Естествено, че цитаделата беше затвор - Сцион ни държеше ш плен като животни, но поне не гледахме безучастно как бият някого и не оставяхме хората да мрат по улиците.
Не, и това не беше вярно. Хектор го правеше. Джаксън го правеше. Всеки един от босовете в цитаделата го правеше. Те с нищо не бяха по-добри от Рефаимите. Възнаграждаваха само онези, от които имаха полза. Другите биваха изхвърляни на бунището.
Но бандата беше като мое семейство. Нямаше нужда да се кланям на никого. Ползвах се от закрилата на шефа си. Имах свое име.
Скоро стигнахме Мерилебон. Лордът оглеждаше местата, през които минавахме. Чудех се дали и по-рано е идвал в Лондон. Вероятно да, след като се е срещал с предишните Инквизитори. Само като си помислех, че Рефаими са крачили по същите улици, по които и аз. Били са в Архонтството. Дори и в 1-4.