го бях измислила, той постоянно искаше да се запознае с него.
- Не, скъсахме. Нещата не вървяха. Но всичко е наред. Нанесох се в апартамента на Сюзет - нали я помниш?
- Сюзи от училище?
-Да.
Докато говорех, кинжалът от болка отново прониза слепоочието ми. Не можех да го чакам, докато приготви вечерята. Трябваше да се обадя на Джаксън, да му разправя за случилото се. Още сега.
- Всъщност малко ме боли глава - казах. - Ще имаш ли нещо против, ако си легна по-рано?
Той приближи към мен и улови брадичката ми с ръка.
- Постоянно имаш тези главоболия. Много се преуморяваш. - Прокара палец по челото ми, по сенките под очите. -Защо не се настаниш тук при мен, на дивана. По телевизията дават хубав документален филм...
- Може би утре - отблъснах нежно ръката му аз. - Намира ли ти се ли случайно аналгин?
- В шкафчето в банята - кимна той след секунда. - Като се наспиш, ще ти направя ирландска закуска с наденички и яйца, става ли? Искам да ми разкажеш всички новини около теб, пчеличке.
Изгледах го учудено. Не ми беше приготвял закуска от дете, нито ме бе наричал с този прякор, откакто бяхме напуснали Ирландия. Преди десет години. Преди цял един живот.
- Пейдж?
- Да, добре. Ще се видим утре сутринта.
Обърнах се и тръгнах към стаята си. Баща ми не каза нищо повече. Остави вратата открехната, както правеше всеки път, щом се приберях у дома. Никога не бе имал представа как да се държи покрай мен.
Спалнята за гости бе топла и задушна. Моята стара стая. Бях се преместила в Севън Дайълс веднага след училище, но баща ми така и не бе взел наемател. Нямаше нужда от него. Официално все още се водех, че живея тук. Беше по-лесно, отколкото да сменям регистрацията си. Отворих балконската врата. По кожата ми преминаваха студени и горещи вълни, а в очите си изпитвах странно напрежение, сякаш бях гледала срещу светлината с часове. Единственото, което виждах, бяха лицата на жертвите ми - и празнотата, лудостта в израза на онзи, когото бях оставила жив.
Пораженията се случиха за броени секунди. Духът ми бе Не само разузнавач, но и смъртоносно оръжие. Джаксън отдавна чакаше това.
Намерих мобилния си и набрах номера на бърлогата. Той вдигна още на първото позвъняване.
Виж ти, виж ти! На кого му е домъчняло за мен. А аз мече мислех, че си ме зарязала за уикенда. Да не би да реши, че всъщност нямаш нужда от почивка? Разбира се, за какво ти е притрябвала. Как ще издържа цели два дни без своята бродница. Имай сърце, миличка. Съгласна си, нали? Отлично. Впрочем попадна ли вече на дирите на Джейн Рочфорд9? Ще ти преведа още една-две хилядарки, ако ти трябват. Само не ми казвай, че онова нафукано копеле Дидиън ще докопа не само Ан Нейлър, но и...
- Убих човек.
Тишина.
- Какъв човек? - Гласът на Джаксън прозвуча странно.
- Жандарм. Опитваха се да задържат някакъв медиум.
- Значи уби Жандарма.
- Да. Единия.
- А другия? - изхриптя той.
- Изпратих го в плутонната му област.
- Чакай, да не си го направила със своя...? - Когато не отговорих нищо, той започна да се смее. Чух го как пляска с длан по бюрото си. - Най-сетне. Най-сетне! Пейдж, чародейке моя, ти си го направила! Онези сеанси са били само пилеене на таланта ти, бога ми. Значи въпросният мъж - Жандармът - сега е обикновен зеленчук?
- Да - преглътнах. - Уволнена ли съм?
- Уволнена? Всемогъщи цайтгайст, разбира се, че не! От години чакам този миг. Ти разцъфтя като благоуханно цвете, кукличке моя. - Представих си го как пуфка тържествуващо с пурата си. - Тъй, тъй, значи моята сънебродница най-сетне нахлула в чужда сънорама. И то само след три години практика. Кажи ми - успя ли да спасиш зрящия?
-Не.
-Не?
- Те имаха три полтъргайста.
- О, хайде стига. Никой медиум не може да контролира три полтъргайста.
- Но този го правеше. Мисля, че беше оракул.
- Аматьори - прозвуча ехидният му смях.
Погледнах през прозореца. Върху екрана на небостъргача се бе появило ново съобщение: ИЗВЕСТЯВАМЕ ВИ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ЗАБАВЯНИЯ В ДВИЖЕНИЕТО НА МЕТРОТО.
- Затворили са метрото - казах в слушалката. - Мъчат се да ме открият.
- Не се паникьосвай, Пейдж, няма полза от това.
- Е, дано ти имаш някакъв план. Целият транспорт е парализиран. Трябва някак да се измъкна оттук.
- На твое място не бих се тревожил. Дори да опитат да извадят спомените на оня Жандарм, мозъкът му ще е като изпържено тесто. Сигурна ли си, че си го пратила чак в плутонната му област?
-Да.
- Тогава ще са им нужни поне дванайсет часа, за да се докопат до нещо. Учуден съм, че нещастникът изобщо е жив.
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид, че е по-добре да не се буташ в ръцете на хайките. Стой кротко при сционския си татко, там ще си в най-голяма безопасност.