Първа дойде Надин. Връхната й дреха бе разкопчана, отдолу несъмнено криеше оръжие. После, един по един, се появиха и останалите, макар да не даваха вид, че се познават. Свързваха ги единствено техните аури. Щом забелязах Ник, ми се стори, че ще избухна - в сълзи, в смях, в песен. Носеше дегизировка, както и можеше да се очаква предвид блестящата му сционска кариера. Косата му бе скрита под тъмна перука и шапки, имаше и черни очила. На няколко крачки от него Джаксън потрепваше с бастуна си.
Лордът наблюдаваше мълчаливо. Очите му помрачняха, когато една от мишените доближи Антоанет. За целта бяха избрали Елайза. Дани я следваше плътно отзад, стиснала решително устни. Тя също бе променила външността си.
Ако бях на тяхно място, първо щях да се свържа с Антоанет посредством едно от своите „пипала“, за да се уверя, че брегът е чист - но Елайза нямаше тази способност. Етерът й погаждаше номера, а не тя на него. Тя вдигна четири пръста от дясната си ръка и три от лявата и ги прокара през косата си, сякаш искаше да се вчеше. Антоанет разбра. Пристъпи към нея и й подаде ръка. Елайза я пое.
Ситула нападна първа. Преди да усетя какво става, вече бе сграбчила Антоанет и я душеше. Лордът се насочи към Зийк, а Карл в същото време запрати един витаещ наблизо дух по Елайза. Трябва да е бил самият Нелсън, най-мощният на площада, защото тя рухна край един от бронзовите лъвове, хвана се за гърдите и извика с пресипнал глас: „Не мога да командвам ветровете и времето36, нито себе си в смъртта!“. Амелия също се впусна в атака, само за да бъде пресрещната от разярения Ник, видял мъките на Елайза. Дейвид се нахвърли към Джаксън, или поне се опита - Дани замахна с юмрук и го улучи по устата, откъдето се разхвърчаха пръски кръв. След по-малко от десет секунди аз останах единствената, която още не се бе включила в схватката.
Това ме устройваше. Но не устройваше Джаксън.
Той ме забеляза веднага - поредния маскиран враг. Призова свита от шестима и я насочи срещу мен. Трябваше да действам, и то бързо - духовете от Трафалгар можеха да представляват сериозна заплаха. Стрелях с флуксовия пистолет по него, но се прицелих доста над главата му. Той все пак се приведе. Свитата се разпръсна напосоки. Откажи се, помислих си. Не ме карай да те наранявам.
Но Джаксън никога не се отказваше. Беше презеленял от гняв. Ние бяхме осуетили плана му. Хвърли се към мен, размахвайки бастуна. Опитах да го ритна в стомаха, да го отблъсна, но не вложих достатъчно сила. Той ме улови за глезена и като извъртя ръце, ме събори на земята. Прониза ме болка. Движи се, движи се.
Твърде късно. Джаксън заби подкования си ботуш в хълбока ми, обръщайки ме по гръб. Коляното му притисна гърдите ми. Замъглено видях как юмрукът му се издига, после нещо твърдо удари незащитената част на лицето ми. Бокс. И още веднъж, в ребрата. Усетих пукот и болка. И отново. Вдигнах ръка, за да блокирам четвъртия удар. В очите му гореше кръвожаден огън. Щеше да ме убие.
Нямах друг избор. Тялото ми бе приковано, трябваше да използвам духа си.
Той не очакваше това. Изобщо не обръщаше внимание на аурата ми. Тласъкът по сънорамата му го събори по гръб. Бастунът му изтрополя по паважа. Изправих се с мъка на крака. Лицето ми пулсираше, ребрата ме пронизваха като с нож, а дясното ми око не виждаше както трябва. Опрях длани на коленете си, поемайки конвулсивно въздух през носа. Нямах представа, че Джаксън може да е толкова брутален.
Нечий писък привлече вниманието ми. Край един от фонтаните, зарязала духовния бой, Надин притискаше Амелия към земята. Извадих спринцовката от джоба на якето, разкъсах с окървавени пръсти опаковката и я забих в ръката си. След няколко секунди болката отслабна. Зрението ми не се възстанови, но това се понасяше. Все още виждах добре с лявото око.
По гърдите ми играеше червена точка. Явно в околните сгради бяха разположени снайперисти.
Трябваше да има някакъв изход.
С подновени сили затичах към фонтаните, където Амелия риташе безпомощно. Колкото и да исках Надин да победи, но можех да оставя друго човешко същество да загине. Хванах я през кръста и я завлякох право в басейна. Охранителните светлини се смениха и водата почервеня. Надин се показа на повърхността половин секунда след мен. Зъбите й бяха стиснати, жилите на врата й изпъкваха. Отстъпих назад.
- Свали маската, кучко - кресна ми тя.
Насочих пистолета към нея.
Тя започна да ме обикаля. Бръкна под палтото си и измъкна от там нож. Винаги бе предпочитала стоманата пред духовете. Усещах пулса си навсякъде, чак до върховете на пръстите. Надин рядко пропускаше целта. Ако хвърлеше ножа и ме улучеше над гърдите, бях мъртва. Бронежилетката нямаше да ме опази. В този момент отнякъде се появи Дейвид. Стреличката му попадна точно между плешките й. Очите й се замъглиха от флукса. Тя се препъна, олюля се и рухна на ръба на басейна. Дейвид я извлече от водата и я сграбчи за шията. Беше ни наредено да не убиваме, но в разгара на битката той явно бе забравил. А и колко важна можеше да е една контактьорка?