Не се замислих дори за секунда. Зийк никога нямаше да ми прости, ако оставех сестра му да умре. Беше време за един бърз скок.
Изстрелях духа си, но не прецених добре разстоянието. В един миг бях в главата на Дейвид и дръпнах ръцете му встрани от Надин. В следващия бях обратно в своето тяло, тичаща към него. Стоварих се отгоре му с цялата си тежест и двамата се търколихме на земята.
Пред погледа ми се спусна черна пелена. Току-що бях обладала Дейвид. Макар и за кратко, но бях отместила ръцете му.
Най-сетне бях обладала човешко същество.
Той се улови за слепоочията. Нахлуването ми не бе от най-нежните. Изправих се, примигвайки замаяно. Както Антоанет, така и Ситула бяха изчезнали.
Оставих Дейвид и Надин да се оправят, както могат, и се изкатерих с прогизналите си дрехи върху един от лъвовете, за да огледам терена. Двете групи се бяха пръснали по площада. Зийк, който не беше от най-смелите, благоразумно бе напуснал кораба (да му се ненавидят всичките призраци на моряци, почвах да прихващам жаргона) и сега си разменяше удари с Амелия. Лордът на свой ред, виждайки как Ник зашеметява Карл със свитата си, бе насочил вниманието си върху него. Сърцето ми щеше да спре при тази гледка. Наставникът ми и най-добрият ми приятел изправени един срещу друг. Спуснах се обратно на земята, скована от страх. Трябваше да помогна на Ник. Лордът можеше да го убие...
Тогава насреща ми излезе побеснялата Елайза. Духове полетяха по мен от всички страни. Те винаги заставаха на страната на медиумите. Трима френски моряци нахлуха в сънорамата ми. Олюлях се, заслепена от техните спомени - гигантски вълни, залпове от мускети, пожар, бушуващ на борда на „Ахил“37, писъци, хаос... После Елайза ме блъсна в гърдите и аз паднах. Призовах на помощ всичките си защитни сили, за да отблъсна нашествениците. Тя се мъчеше да ме притисне с коляно, насърчавайки ги.
- Дръжте се, момчета!
Сънорамата ми беше в хаос. Страховито свистяха гюллета. Горящи мачти падаха пред очите ми. Елайза протегна ръце да свали маската ми.
Не, не! Тя не биваше да ме вижда. НОБ щяха да я разстрелят. Със сетно усилие се отърсих от духовете и ритнах с крак. Ботушът ми я улучи в челюстта. От гърлото й се изтръгна болезнен вик. Стомахът ми се сви от чувството на вина. Обърнах се точно навреме, за да посрещна бастуна на Джаксън с флуксовия си пистолет.
- Тъй, тъй - рече той меко. - Сънебродница в униформа. Откъде са те намерили? Къде си се крила досега? - Приведе се над мен, взирайки се в дупките на маската. - Не би могла да си моята Пейдж. - Бастунът натисна ръката ми. Мускулите ми се напрегнаха. - Коя си тогава?
Преди да успея да направя каквото и да било, той бе отхвърлен назад от цяло пълчище духове - по-голямо, отколкото човек би могъл да призове. Лордът. Станах, вдигайки пистолета, но той замахна слепешката с бастуна си. Инстинктивно отклоних глава наляво. Твърде късно. Мигновено парване прониза ухото ми - болка от порязване. Понечих да стрелям, но втори удар изби оръжието ми. Изваденото от бастуна острие проблесна напреко на ръката ми, разсичайки якето и плътта под него. Глух стон се надигна от гърдите ми.
- Хайде, броднице, използвай духа си! - Смеейки се, Джаксън замахна отново. - Забрави болката, избягай от раните си.
Амелия запрати по него нова група духове. Аз я бях спасила, сега тя спасяваше мен. Ник се възползва от това, за да я атакува, и тя приклекна зад един от лъвовете. Зийк лежеше неподвижно на земята. Дръж се, помислих си. Не ги оставяй да те довършат.
В този момент мярнах развята червена коса. Антоанет се бе върнала. Шапката й бе отлетяла, и нищо чудно - тя се намираше в боен транс. С подивели очи, разширени ноздри и дух като яростен пламък, пред който бледнееха синкавите улични светлини на цитаделата, предназначени да успокояват трескавите умове. Юмруци, ритници и духове се посипаха върху Ситула като порой, не й давайки да си поеме дъх. Накрая тя все пак успя да хвърли един призрак, но Антоанет грациозно го пусна да мине покрай нея.
И после, без никакво предупреждение, побягна. Лордът я зърна да си проправя път сред пищящите хора и извика: