- Спри я!
Обръщаше се към мен. Втурнах се подире й. Това бе моят шанс за бягство. Един Жандарм, виждайки униформата ми, ме пусна да мина и вместо мен спря една незряща жена. Някакъв контактьор опита да ме улови за ръкава, но аз тичах твърде бързо и той се отказа. Съзнанието ми бе като сноп от бяла светлина. Антоанет се насочваше право към Уестминстърското архонтство. Истинска лудост бе да отива натам, но в момента мотивите й не ме интересуваха: тя ми даваше безценна възможност. Точно срещу Архонтството имаше станция на метрото. Тя винаги бе претъпкана с охрана, но също и с пътници. Свалих маската и якето си. Можех да се промъкна през бариерите и да се смеся с тълпата. Колоните отвън щяха да ме скрият от погледа на снайперистите и трябваше да пътувам само една спирка, за да стигна Грийн Парк. От там щях да се добера до Севън Дайълс. Ако това не станеше, щях да тръгна към Темза. Да плувам. Да сторя всичко, което трябва, за да избягам.
Можех, можех да го направя.
Краката ми работеха с всичка сила. Болката в ръката беше неистова, но нямаше как да спра. Трансът на Антоанет сякаш й бе дал нечовешки сили. Никой не бе способен да бяга така, освен ако не го водеха духове. Мъчех се да не изпускам аурата й от поглед, докато си проправях път през гъмжилото от хора и автомобили.
Едно такси рязко наби спирачки пред нея. Тя и Ситула го заобиколиха от двете страни. Аз взех по-краткия маршрут - скочих върху предния му капак, от там на покрива и се плъзнах от другата му страна. Антоанет продължи да се носи като куршум. На метри след нея Ситула се вряза право в човешката тълпа. Хората се разпищяха, някой падна безжизнен. Не можех да сторя нищо. Спрях ли и за секунда, щях да изостана. Най-сетне, когато вече мислех, че дробовете ми ще се пръснат, стихнахме края на Уайтхол.
Според картите тук бе центърът на цитаделата -1 Кохорта, Секция 1. Зрящите избягваха това място като чумаво. Вдигнах разкървавеното си лице към Уестминстърското архонтство. Стрелките и цифрите на кръглия часовник се открояваха на фона на осветения в червено циферблат. Тук танцуваха марионетките на Франк Уийвър. Ако не се намирах в толкова критична ситуация, с удоволствие щях да оставя няколко подбрани графити по стените.
Антоанет продължаваше да тича напред. Когато стигна моста, спря и се обърна към своята преследвачка. Кожата й изглеждаше изпъната върху костите на лицето като тънък пласт боя, а устните й бяха стиснати и побелели.
- Обградена си отвсякъде, оракулке - пристъпи Ситула към нея. - Предай се.
- Не ме наричай оракулка, изчадие. - Антоанет вдигна ръка. - Остани и ще видиш какво съм.
Въздухът замръзна.
Ситула остана безразлична към заплахата - нямаше нищо, с което едно човешко същество да я уплаши. Тя направи още крачка напред. Но преди да опита каквото и да било, бе повдигната във въздуха и захвърлена назад, почти отвъд перилата на моста.
Стреснах се. Дух, проникващ от отвъдното. Пресегнах се към етера, мъчейки се да го разпозная. Приличаше на ангел-пазител, но много стар и могъщ.
Архангел. Ангел, оставащ с едно семейство много поколения, дълго след като човекът, когото е пазил, е умрял. Те бяха пословично неподдаващи се на екзорсизъм. Дори тренодията не можеше да ги прогони задълго.
Ситула се изправи на крака.
- Е, почакай тогава. - Тя пристъпи напред. - Нека наистина узнаем какво си.
После улови един преминаващ дух, след него още един, и още един, докато се събра цял потрепващ рой. Антоанет продължаваше да държи ръката си вдигната, но лицето й се. сгърчи, когато Ситула започна да се храни от нея. Очите й се оцветиха в ужасяващо оранжево, почти червено. За миг ми се стори, че Антоанет ще падне. Капка кръв се отрони от лявото й око. После замахна рязко с ръка и архангелът се устреми към Ситула. Нейната свита се надигна, за да го посрещне. Докато етерът избухваше, аз побягнах.
Повечето Жандарми бяха зрящи. Сблъсъкът щеше да отвлече вниманието им и можех да се измъкна незабелязано. Трябваше да стигна до Севън Дайълс. Спринтирах към Станция 1-1 А.
Усещах как под ботушите ми мостът потръпва от енергия, но не спрях. Вече виждах табелата на станцията на отсрещната страна на улицата. Захвърлих и бронежилетката. Тя само ми пречеше да тичам, а сега, без маската, по нищо не личеше каква съм. Просто едно момиче в червена риза. Огледах околните сгради за удобни издатини. Ако не успеех да вляза в метрото, щеше да ми се наложи да се измъкна с катерене. Стигнех ли веднъж покривите, щях да съм в безопасност.
И тогава усетих нещо друго.
Болка.
Не спрях, но изведнъж ми стана по-трудно да тичам. Не можеше да е нещо сериозно. Архангелът дори не ме бе доближавал. Неговата грижа бе Ситула, основната заплаха. Вероятно бях разтегнала мускул. После усетих под ребрата си нещо лепкаво и топло. Когато погледнах надолу видях, че по ризата ми се разраства петно с различен червен оттенък, а над хълбока ми има малка, кръгла дупка.