Бяха ме простреляли. Точно както ирландските студенти. Въпреки това стиснах зъби и продължих напред, към трафика, носещ се откъм крайбрежната улица. Давай, Пейдж, дръж се. Тичай. Ник можеше да ме закърпи. Трябваше само да стигна до квартирата. Вече виждах входа на метрото. Зад мен стреляха втори път, но не улучиха. Трябваше да се махна от полезрението им. Давах всичко от себе си, но болката растеше и вече трудно стъпвах на дясната си страна. Моят олюляващ се бяг се превърна в накуцване. Пред станцията имаше колони. Само ако се доберях до тях, можех да притисна кървящата рана и да изчезна.
Прекосих улицата, ползвайки един автобус за прикритие, и докоснах първата колона на отсрещната страна. Цялата сила се бе изцедила от костите ми. Опитах да продължа да се движа, но остра болка прониза страната ми. Коленете ми се подвиха.
Колко чевръсто се прокрадваше към мен смъртта. Сякаш бе чакала от години. Физическият свят се разми като мъгла. Край мен се мяркаха светлини. Звуците от битката все още се чуваха отблизо, но те бяха в етера, не на улицата.
Сънебродницата беше дотук.
Нямах много време. Всеки миг можеха да ме прострелят отново. Завлякох се зад една от колоните, по-далеч от погледите на пътниците край входа, които се мъчеха да разберат откъде се носи целият този тътен. Свих се до стената. От малката рана бликаше кръв. Притиснах треперещите си длани над нея, прехапвайки неволно устни.
-Нямаше да стигна до квартирата. Дори да се качах на метрото, щяха да ме арестуват на слизане. Щяха да видят кръвта по ръцете ми.
Поне не бях умряла в Шеол I. Това би било наистина непоносимо. А тук Нашира не можеше да ме стигне.
После някой доближи и ме сграбчи за рамото. Първо го усетих по миризмата. Камфор.
Ник.
Той не ме позна. Нямаше как. Вдигна брадичката ми нагоре, подлагайки гърлото ми на джобното си ножче.
- Проклета предателка.
Ник. Раната ми гореше. Ризата ми бе прогизнала от кръв.
- Дай да ти видя лицето. - Каза го вече по-кротко, сякаш съжаляваше. - Каквато и да си, ти си зряща. Скачачка. Може би ще си спомниш за това, щом зърнеш последната светлина.
И той смъкна маската ми. Когато ме видя, нещо в него се прекърши.
- Пейдж- промълви задавено. - Пейдж, о не... fôrlàt mig..?9 - Ръцете му притиснаха мястото под гръдния ми кош, мъчейки се да спрат кръвта. - Съжалявам, толкова съжалявам, мислех, че... Джаксън ми нареди... - Разбира се. Джаксън е искал сънебродницата. Ник ме бе прострелял, не снайперистите. - Какво са ти сторили? - Гласът му трепереше. Сърцето ми се късаше, като го гледах така съкрушен. Ще се оправиш, обещавам. Пейдж, погледни ме. Погледни ме!
Беше ми трудно да гледам каквото и да било. Клепачите ми тежаха като олово. Докоснах ризата му с пръсти и склоних глава върху гърдите му.
- Всичко е наред, миличка. Къде те отведоха?
Поклатих глава. Ник ме погали по запотената коса. Беше успокояващо. Исках да остана тук. Не исках да ме връщат обратно на онова място.
- Пейдж, не смей да затваряш очи. Кажи ми къде те отведоха онези копелета.
Отново поклатих глава. Нямаше как да му кажа, не и без гласа си.
- Хайде, sòtnos. Трябва да ми кажеш къде е. За да мога да те намеря отново, както направих преди. Помниш ли?
Длъжна бях да му кажа. Той трябваше да знае. Не биваше да умирам, без да го известя къде съм била. Заради останалите, заради всички зрящи в изгубения град. Но сега видях, че отзад приближава още някой, силует на мъж.
Не на човек. На Рефаим.
Пръстите ми бяха покрити с кръв. Пресегнах се към стената и написах първите три букви. Ник ги погледна.
- Оксфорд. Отвели са те в Оксфорд?
Оставих ръката си да падне. Мъжът без лице се движеше в мрака. Ник вдигна глава.
- Не. - Мускулите му се напрегнаха и той понечи да ме вдигне. - Отиваме си у дома. Няма да им позволя да те вземат отново.
После извади от джоба си пистолет. Обвих ръка около врата му. Аз също исках да пробва да побегне с мен, да ме спаси от още едно маково поле - но знаех, че ще умре, ако му позволя. И двамата щяхме да умрем. Сянката щеше да проследи дирята ни до Севън Дайълс. Подръпнах ризата му, поклащайки глава, но той не разбра. Сянката падна над нас. Ник стисна пистолета по-здраво, тъй че кокалчетата му побеляха, и дръпна спусъка.
Веднъж, два пъти. Изпищях зад запечатаните си устни. Ник, бягай! Той нямаше как да чуе, нямаше как да знае. Пистолетът падна на земята и цялата кръв се дръпна от лицето му. Една гигантска, облечена в ръкавица ръка го сграбчи за гърлото. С цялата си оставаща сила опитах да я изтласкам встрани.