Сциморфин. Това нещо вървеше на безбожни цени.
- Видя ли баща ми в СциСОНИ?
- Аз самият не съм влизал вътре. Само шепа политици от Архонтството знаят за нашето съществуване.
Той сведе поглед към иглата на системата ми. Пръстите му, все така скрити под черната кожа на ръкавиците, поправиха лейкопласта, с който беше залепена.
- Защо постоянно носиш ръкавици? - в гласа ми припламна искрица гняв. - Да не би хората да са твърде мръсни, за да ги докосваш?
- Такова е нейното разпореждане.
Усетих топлина в бузите си въпреки синините. Колкото и да го ненавиждах, вероятно бе прекарал дълги часове в грижи за мен.
- Какво се случи с останалите?
- 1 и 12 са невредими. Ситула бе изкарана от строя, но се възстанови. - Той замълча за секунда. - 30 е мъртва.
- Мъртва? Как?
- Удавяне. Намерихме я във фонтана.
Новината ме смрази. Не харесвах особено Амелия, но не заслужаваше да умре по този начин. Запитах се кой ли от бандата го е сторил.
- Ами Картър?
- Избяга. Една кола я взе от моста, преди да успеем да я задържим.
Значи поне Антоанет се бе отървала. Каквито и сили да притежаваше, не исках Нашира да ги получи.
- А Седемте печата?
- Те също се измъкнаха. Никога не съм виждал Нашира толкова бясна.
Заля ме вълна от облекчение. Значи всичко беше наред. Бандата познаваше 1-4 като петте си пръста, всеки таен проход и скривалище. Не е било проблем да изчезнат. Колкото до ранените Надин и Зийк, всеки зрящ в Секцията отговаряше пред Джаксън. Неговите куриери са им помогнали да се приберат. Погледнах отново Лорда.
- Ти ме спаси.
Очите му трепнаха.
-Да.
- Само ако си направил нещо на оракула...
- Не съм го докоснал и с пръст. Пуснах го да си върви.
- Защо?
- Защото знаех, че е твой приятел. - Той приседна на ръба на леглото. - Знам всичко, Пейдж. Ти си липсващият член на бандата. Само глупак не би се досетил.
- Ще кажеш ли на Нашира? - попитах след секунда.
Той задържа взора си върху мен безкрайно дълго време.
- Не - произнесе накрая. - Но тя не е вчерашна. Отдавна подозира коя си. Рано или късно ще знае със сигурност.
Усетих нервно свиване под лъжичката. Лордът стана и отиде до камината.
- Появи се известно усложнение - рече, гледайки в пламъците. - Ти и аз взаимно се спасихме от първата смърт. Задължени сме един на друг, обвързани с дълга на живота. А такъв дълг носи своите последствия.
- Дълг на живота? - Напрегнах ума си, борейки се с останките от морфина. - Кога съм спасявала твоя живот?
- На три пъти. Още първата нощ почисти раните ми, което ми даде време да потърся помощ. После ми дари от кръвта си, предпазвайки ме да не се заразя с полупорив. И ме защити, когато Нашира те покани на трапезата си. Ако й беше казала истината, щяха да ме екзекутират. Извършил съм много престъпления на плътта, наказанието за които е смърт.
Не знаех какво означава престъпление на плътта, но и не попитах.
- А ти току-що спаси моя.
- Спасявам го вече на няколко пъти.
- Кога?
- Предпочитам да не разкривам тази информация, но повярвай ми - положително са повече от три. Това означава, че ние с теб вече не сме просто наставник и ученик, нито господар и роб.
Поклатих неволно глава.
- А какви сме тогава?
Той опря ръка върху полицата над камината, без да се обръща към мен.
- Етерът е оставил своя отпечатък и върху двама ни. Той е разпознал нашата склонност да се защитаваме един друг и сега ние сме заклети да го правим винаги. Свързани сме помежду си със златна нишка.
За малко да се изсмея на сериозния му тон, но нещо ми подсказваше, че това не е шега. Рефаимите не се шегуваха.
- Златна нишка.
-Да.
- Тя има ли нещо общо със сребърната нишка?
- Разбира се, предполагам, че да... Но сребърната нишка е индивидуална, всеки я има за себе си. Докато златната нишка свързва два духа.
- И какво, по дяволите, представлява?
- Аз самият не съм съвсем наясно. - Лордът изля тъмното съдържание на един флакон в чашата си. - Доколкото разбирам, е нещо като седмо чувство, формиращо се между два духа, спасили се поне три пъти от първата смърт. - Той повдигна чашата и отпи. - Сега ти и аз винаги ще имаме познание един за друг. Където и да бъдеш по света, аз ще мога да те открия. Посредством етера. - Направи пауза и добави: - Винаги.
Отне ми няколко секунди да възприема чутото.
- Не - казах. - Не, това е... невъзможно. - Като видях, че продължава невъзмутимо да пие амаранта си, повиших глас: -Докажи го. Докажи, че златната нишка съществува.
- Щом настояваш. - Той остави чашата върху камината. -Да си представим, само за миг, че отново сме в Лондон. Нощ е и се намираме на моста. Но сега аз съм този, който е прострелян. Ще те повикам на помощ.