Зачаках.
- Това е просто... - отворих уста да кажа, но почувствах нещо, което ме накара да замлъкна. Леко бръмчене в костите си, едва доловима вибрация. По цялата ми кожа полазиха тръпки. Две думи се материализираха в съзнанието ми: мост, помощ. - Мост, помощ - повторих тихо. - Не.
Това ми дойде твърде много. Вторачих се в огъня. Сега той си имаше свое духовно звънче, чрез което да ме вика. След минута шокът се замени с гняв. Искаше ми се да разбия всичките му стъкленици, да му размажа лицето - всичко друго, но не и да деля една връзка с него. Щом можеше да ме проследи чрез етера, никога нямаше да се отърва от присъствието му.
И сама си бях виновна. Виновна, задето го бях спасила.
- Не знам какви други ефекти ще има това върху нас - каза той. - Нищо чудно да можеш да черпиш сила от мен.
- Не ми е притрябвала силата ти. Просто ме отърви от нея. Разкъсай я.
- Не е толкова просто да се разкъсат етерните връзки.
- Знаеше как да ме повикаш чрез нея. - Гласът ми леко потреперваше. - Сигурно знаеш и как да я прекъснеш.
- Нишката е енигма, Пейдж. Нямам никаква представа.
- Направил си го нарочно. - Отдръпнах се от него, отвратена. - Спасил си ме специално за да създадеш нишката, нали?
- Как бих могъл да скроя такъв план, след като не съм знаел дали ще ти мине през ум и ти да ме спасяваш? Ти презираш Рефаимите. Защо ще помагаш на един от тях?
Това беше добър въпрос.
- Явно нямам инстинкт за самосъхранение - отвърнах.
Облегнах се назад, заравяйки лице в дланите си. Той дойде
и отново седна до мен. Прояви достатъчно съобразителност да не ме докосне.
- Виж, Пейдж - каза. - Ти не се боиш от мен. Вярвам, че изпитваш омраза, но не и страх. И все пак се боиш от нишката.
- Ти си Рефаим.
- И ти ме съдиш заради това. Защото съм годеник на Нашира.
- Тя е кръвожадна и зла. И ти все пак си я избрал.
- Нима?
- Или поне си се съгласил.
- Саргас избират своите партньори. Останалите от нас нямат тази привилегия. - Гласът му се снижи до тихо ръмжене. -Ако искаш да знаеш, аз я презирам. Всеки дъх, който поема, с отблъскващ за мен.
Погледнах го, преценявайки изражението му. Челото му бе помрачняло, сякаш от скръб. Той отмести очи встрани.
- Сега виждам - казах.
- Не, не виждаш. Никога не си виждала.
Настъпи неловка тишина.
- А бих искала - наруших я аз след малко.
- Не знам дали мога да ти се доверя. - Светлината в погледа му помръкна. - Вярвам, че го заслужаваш. Очевидно си лоялна към хората, които са ти най-близки до сърцето. Би било жалко да споделям златна нишка с някого, на когото нямам доверие и който няма доверие в мен.
Значи той искаше да ми вярва. И очакваше същото от мен. Сделка. Примирие. Сега можех да му поискам всичко, каквото си пожелая, и той щеше да се съгласи.
- Пусни ме в сънорамата си - казах.
Трябваше да му се признае, че не изглеждаше изненадан.
- Искаш да видиш сънорамата ми?
- Не просто да я видя. Да се разходя в нея. Ако знам какво има в съзнанието ти, може и да успея да ти се доверя. - Действително исках да узная какво представлява сънорамата на един Рефаим. Сигурно щеше да си струва, зад всичката тази броня.
- Това би изисквало не по-малко доверие от моя страна. Трябва да разчитам, че няма да увредиш разсъдъка ми.
- Именно.
Лордът явно обмисляше предложението.
- Много добре - заключи накрая.
- Наистина?
- Ако се чувстваш достатъчно силна, да. - Той обърна лице към мен. - Морфинът ще се отрази ли на дарбата ти?
- Не - седнах по-удобно аз. - Но може да навреди на теб.
- Ще се справя.
- Убила съм двама души по този начин.
- Известно ми е.
- Тогава откъде знаеш, че няма да убия и теб?
- Не знам. Ще поема риска.
Внимавах да не проявявам никаква емоция. Това бе шансът ми да го съкруша, да размажа сънорамата му като муха на стената.
И все пак бях любопитна, повече от любопитна. Никога по-рано не бях влизала в чужда сънорама - бях виждала само проблясъци, откъслечни картини в етера. Пъстроцветната градина на пеперудата - исках това да се повтори. Исках да се потопя. И ето че сега Лордът ми предлагаше своето съзнание. Щеше да е запленяващо да видиш сънорама, развивала се хиляди години. А и след неочакваното му признание за Нашира, исках да знам повече за миналото му. Да разбера как изглежда Арктур Месартим отвътре.
- Добре - казах.
Той седна до мен. Аурата му докосна моята, карайки шестото ми чувство да затрепти.
Погледнах очите му. Жълти. Отблизо ясно се виждаше, че липсват колобоми. Но положително нямаше как да е незрящ.
- Колко дълго можеш да останеш? - попита той.