Въпросът ме свари неподготвена.
- Не много. Освен ако нямаш подръка обдишващ апарат. -Той ме погледна неразбиращо. - Това е нещо като кислородна маска. С него се прави изкуствено дишане, ако тялото спре да функционира.
- Разбирам. И ако разполагаш с него, можеш да „бродиш“ неограничено време?
- На теория. Никога не съм опитвала в сънорама. Само в етера.
- Защо са те карали да го правиш?
И за двама ни беше ясно кои са „те“. Инстинктивната ми реакция бе да не казвам нищо, но той и бездруго знаеше за Джаксън Хол.
- Защото така стоят нещата в синдиката. Вършиш неща за боса и в замяна получаваш закрила.
- Ясно. - Аурата му се променяше. Той сваляше защитите си заради мен, отваряше портите. - Готов съм.
Облегнах се назад върху възглавниците. После затворих очи, поех дълбоко дъх и влязох в своята сънорама.
Маковото поле беше като замъглена картина. Всичко бе леко размазано, омекотено от морфина в кръвта ми. Тръгнах напряко през цветята, насочвайки се към етера. Когато достигнах външната граница, я натиснах с ръце, наблюдавайки как илюзията за моето тяло се стопява пред очите ми. Човек прилича на себе си в своята сънорама само ако съзнателно се възприема по този начина. В мига, в който излязох, възприех духовната си форма. Тънка, ефирна. Безлик проблясък.
Бях виждала сънорамата на Лорда отвън и преди, но тя отново ме смрази. Приличаше на блок от черен мрамор, едва различим сред безмълвния мрак на етера. Щом приближих, по повърхността й пробягаха вълнички. Той отслабваше масивните си защитни пластове, натрупани през вековете. Плъзнах се през стените и навлязох в плутонната му област. Бях достигала тази точка и по време на тренировките ни, но само на кратки тласъци. Сега можех да мина отвъд нея. Носех се напред в разреждащия се здрач, насочвайки се към центъра на съзнанието му.
Край лицето ми прелиташе пепел. Докато прониквах в непознатата територия, по въображаемата ми кожа полазиха тръпки. Наоколо цареше абсолютна тишина. Обикновено външните пръстени бяха изпълнени с халюцинации и миражи, отражения на страховете и копнежите на човека, но тук нямаше нищо. Само мълчание.
Лордът ме чакаше в своята слънчева зона, ако можеше да се нарече така - по-скоро беше лунна зона. Самият той бе покрит с белези, с восъчнобледа кожа. По този начин се виждаше той. Зачудих се как ли изглеждам аз. Сега се намирах в неговата сънорама, играех по неговите правила. Виждах, че ръцете ми са същите, макар и с леко сияние. Моята нова етерна форма. Но дали той виждаше истинското ми лице? Можех да бъда всякаква - покорна, безумна, наивна, жестока... Нямах представа какво мисли за мен и никога нямаше да разбера. В сънорамите нямаше огледала. Не ми бе съдено да видя онази Пейдж, която бе създадена от него.
Пристъпих върху гола пясъчна ивица. Не знам какво бях очаквала, но във всеки случай не беше това. Лордът наклони глава.
- Добре дошла в моята сънорама. Извини ме за липсата на украса. Рядко посрещам гости.
- Но тук няма нищо. - Дъхът ми излизаше като nápa. -Съвсем нищо.
И това не беше преувеличение.
- Сънорамите са мястото, където се чувстваме най-защитени - рече Лордът. - Може би аз се чувствам така, когато не мисля за нищо.
- Дори и в тъмните части липсва каквото и да било.
Той не отговори, крачейки без посока в мъглата. Аз го последвах.
- Наоколо всичко е празно. Това предполага, че ти също си празен отвътре. Без мисли, без съвест. Без страх. - Спрях се и вдигнах лице към неговото. - Всички Рефаими ли имат такива сънорами?
- Аз не съм сънебродник, Пейдж. Мога само да предполагам как изглеждат чуждите сънорами.
- А какъв си?
- Мога да карам хората да сънуват своите спомени. Да съчетавам техните нишки, създавайки илюзорна тъкан. Да виждам етера през призмата на сънорамата и с помощта на сънната билка.
- Ониромант. - Не можех да откъсна очи от него. - Ти владееш сънищата.
Джаксън винаги бе твърдял, че те трябва да съществуват. Беше класифицирал ониромантията преди няколко години, дълго след появата на брошурата си, но така и не бе открил зрящ, с който да докаже своята теория - че има индивиди, способни да проникват в сънорамите, да извличат оттам спомени и да ги втъкават в онова, което хората наричаха сънища.
- Ти си ме карал да сънувам. - Поех си дълбоко въздух. -Откакто съм тук, непрестанно ме преследват спомени. Как станах сънебродница, как Джаксън ме откри. Било е заради теб. Ти си ме карал да ги сънувам. Така си научил всичко, нали?
Той срещна погледа ми.
- Затова беше третото хапче - каза. - То съдържа билка, наречена салвия, която те кара да сънуваш своите спомени, а на мен помага да се докосна до етера. Моята кристална топка, течаща в твоите вени. След няколко таблетки вече имах свободен достъп до паметта ти.