- Държал си ме дрогирана - промълвих едва, - за да влизаш в съзнанието ми.
- Да. Точно както ти си гледала чужди сънорами за Джаксън Хол.
- Това е различно. Аз не съм седяла край огнището, разглеждайки хорските спомени като... като някакъв филм. - Бавно се отдръпнах от него. - Тези спомени са си мои. Те са лични. Трябва да си видял дори... видял си всичко! Дори онова, което изпитвам към...
- Ник. Ти го обичаш.
- Млъкни. Просто млъкни!
И той го направи.
Етерната ми форма се разпадаше. Преди да успея да изляза от сънорамата му сама, бях изхвърлена оттам като лист, понесен от вятъра. Щом се събудих в собственото си тяло, опрях длани в гърдите му и го отблъснах.
- Махни се от мен.
Главата ми щеше да се пръсне. Не можех да го гледам, камо ли да седя близо до него. Опитах да стана, но усетих подръпването от маркуча на системата.
- Съжалявам - каза той.
Бузите ми пламтяха от яд. Аз бях открехнала вратата на доверието си едва на сантиметър, а той бе нахълтал вътре целият, отнемайки седем години от спомените ми. Бе взел Фин. Бе взел Ник.
Лордът остана около минута. Вероятно очакваше да кажа още нещо. Идеше ми да го наругая, но не го направих. Исках просто да се махне. Като видя, че не помръдвам, той дръпна тежките завеси около леглото, изолирайки ме в малката, тъмна клетка.
22.Антикварятът
А Очите и носът ми смъдяха, гърлото ми бе стегнато като юмрук. За първи път от години исках всичко да изчезне. Да стане отново нормално, както когато бях малка, преди етерът да нахлуе в мен.
Лежах будна с часове. Чувах го как пише безспир на бюрото си, скрит от мен само от завесите.
Вдигнах очи към свода на балдахина. Независимо колко силно го исках понякога, нормално просто нямаше. „Нормално“ и „естествено“ бяха най-големите лъжи, създавани някога. От нас, хората, с нашите малки съзнания. А може би нормалното вече нямаше да ми хареса.
Едва когато той включи грамофона, започнах да се унасям. Не бях прекарала дълго в сънорамата му, но го бях сторила без животоподдържащ апарат. Постепенно дрямката ме погълна и пропукващите гласове се размиха.
Трябва да съм спала доста. Когато се събудих, системата бе изчезнала. На мястото на иглата имаше малка лепенка.
Разнесе се звънът на сутрешната камбана. В Шеол I денят бе време за сън, но както личеше, не и за мен. Не ми оставаше друго, освен да стана и да се изправя срещу него. Мразех го от дъното на душата си. Искаше ми се да разбия огледалото, да усетя как стъклото се троши под юмрука ми. Изобщо не биваше да вземам онези хапчета.
Вярно, и аз вършех нещо подобно. Също шпионирах хората, но поне не гледах в тяхното минало. Виждах само какви си представят, че са, а не какви са в действителност. Долавях фрагменти от същността им - краища, контури, лекият отблясък на далечни сънорами. А не като него. Сега той знаеше всичко за мен, всяка малка частица, която се бях опитвала да скрия. Винаги е знаел, че съм една от Седемте печата. Научил го е още през първата нощ.
Но не е казал на Нашира. Също както и за пеперудата и сърната - за да скрие от нея истинската ми същност. Тя може и да е отгатнала, че съм част от синдиката, но не го е научила от него.
Дръпнах завесите встрани. В кулата нахлуваше златиста слънчева светлина, хвърляйки отблясъци по книгите и инструментите. Край прозореца Майкъл - незрящият- сервираше закуска върху малка масичка. Щом ме видя, се усмихна.
- Здравей, Майкъл.
Той кимна.
- Къде е Лордът?
Ръката му посочи към вратата.
- Да не си си глътнал езика?
Свиване на рамене. Аз седнах и той побутна към мен чиния с палачинки.
- Не съм гладна - казах. - Не искам проклетата му закуска. -Майкъл въздъхна, постави в ръката ми една вилица и я забучи в палачинките. - Е, добре. Но ако повърна всичко, ти ще си виновен.
Укорителна гримаса. Само за да му угодя, поръсих палачинките с кафява захар.
Той не спря да ме държи под око, докато сновеше из стаята, разтребваше и оправяше леглото. Палачинките пробудиха у мен неистов глад. В крайна сметка изядох цялата купчина заедно с два кроасана с ягодово сладко, четири препечени филийки с масло, порция бъркани яйца, една хрупкава червена ябълка, три чаши кафе и половин литър леденостуден портокалов сок. Едва когато не можех да погълна нито хапка повече, Майкъл ми подаде запечатан кафяв плик.
- Вярвай му.
За първи път го чувах изобщо да обелва дума. Гласът му бе като едва доловим шепот.
'-Ти вярваш ли му?
Той кимна, раздигна масата и се изгуби. И макар да беше светлата част на деня, остави вратата отключена. Разчупих восъчния печат върху плика и разгънах листа от плътна хартия, който се намираше вътре. По ръба му имаше витиевата златна украса. Пейдж, започваше писмото.