Съжалявам, задето те разстроих. Но дори ако се чувстваш обидена, знай, че го сторих единствено с цел да те разбера. Трудно можеш да ме виниш, задето не допускаше да бъдеш разбрана.
Чудно извинение, няма що. Въпреки това продължих да чета:
Все още е ден. Отиди до Катедралата. Там ще намериш неща, които аз не мога да ти доставя.
Действай бързо. Ако стражите те спрат, кажи им, че аз съм те пратил да ми вземеш пресен запас богородичка.
Не съди с лека ръка, малка сънеброднице.
Смачках писмото на топка и го хвърлих в огъня. Дори само с написването му Лордът показваше своята новопридобита вяра в мен. Лесно можех да го отнеса на Нашира. Тя несъмнено би разпознала почерка му. Но аз не исках да й помагам по какъвто и да било начин. Мразех Лорда, задето ме държеше тук, но въпреки това трябваше да отида до Катедралата.
Качих се на горния етаж и се преоблякох в новата си униформа- жълта туника, жълта котва върху жилетката. Ярко, слънчево жълто, което се виждаше от километър. 40 страхливката. 40 кръшкачката. Донякъде дори ми харесваше. То показваше, че съм се противопоставила на заповедите на Нашира. И без това не исках да съм червеноризец.
Бавно, размишлявайки, се върнах в покоите му. Все още не знаех дали искам да организирам масово бягство, но положително исках да се махна от тук. За пътя до вкъщи щяха да са ми нужни запаси. Храна, вода. Оръжие. Той не беше ли споменал, че червеното цвете може да нарани Рефаимите?
Кутията за енфие стоеше на масата, с отворен капак. Вътре имаше образци от няколко растения - лаврови клонки, кленови и дъбови листа, плодчета от имел, синя и бяла богородичка, както и пакетче сухи листа, надписано SALVIA DIVINORUM. Неговата нума. Най-отдолу, в ъгъла на кутията, бе тикнато шишенце със ситен, синкавочерен прах. Етикетчето гласеше: ANEMONE CORONARIA. Махнах запушалката и отвътре се разнесе остър мирис. Поленов прашец от червеното цвете. Той можеше да се окаже решаващ за спасението ми. Затворих шишенцето и го прибрах в джоба на жилетката си.
През деня навън сигурно бяха разположени стражи, но аз можех да се промъкна покрай тях. Имах си своите начини. Независимо как ме бе определила Нашира Саргас, аз не бях страхливка. Бях Бледата бродница.
Време беше да й го покажа.
Съчиних в ума си историята за това как наставникът ми ме е пратил да му взема богородичка в случай, че възникнеха проблеми. Новият дневен портиер не беше във възторг от идеята, но почти ме изблъска на улицата, щом видя в книгата на кого служа. Дори не повдигна въпрос за раницата на гърба ми. Никой не искаше да дразни Арктур Месартим.
Беше странно да видя града на дневна светлина. Подозирах, че Главната ще е празна - не се долавяха обичайните звуци и миризми - но преди да стигна целта си, трябваше да свърша още нещо. Насочих се към проходите на Птичарника. От всички пролуки и цепнатини се стичаше вода, напомняйки за отминалата буря. Стигнах до бараката, която търсех, и дръпнах парцаливото платнище пред входа. Джулиан спеше, прегърнал с ръка Лис, за да я стопли. Аурата й постепенно отслабваше, като догаряща свещ. Коленичих край тях и изпразних раницата си. Мушнах пакет с храна помежду им, тъй че случайно преминаващ страж да не може да го види, и ги покрих с чисти, бели одеяла. В шкафа оставих кутия кибрит. Видът на тяхната мизерия ме караше да се чувствам сигурна, че постъпвам правил но. Те се нуждаеха от нещо повече от нещата, които бях задигнала от Кулата на основателите. Нуждаеха се от онова, което беше в Катедралата.
Възстановяването от духовния шок бе бавен процес. Налагаше се да се бориш с всяка фибра на тялото си. Само силните можеха да го преодолеят. Като се изключат няколко мимолетни проблясъка, Лис не бе идвала в съзнание, откакто бяха унищожени картите й. Не дойдеше ли скоро на себе си, щеше да изгуби своята аура и да стане обикновена незряща. Единствената й надежда бе да открие ново тесте, но дори и тогава нямаше гаранция, че ще успее да се свърже с него. Във всички случаи щях да се помъча да й го доставя от Катедралата.
По улицата не се забелязваха стражи, но бях сигурна, че трябва да има постове. За по-голяма безопасност се изкатерих върху една от сградите и си запроправях път по покривите, използвайки улуците и корнизите, за да се промъквам незабелязано през града. Придвижването ми обаче беше бавно -трябваше да търся опора на всяка крачка, докато дясната ми ръка все още бе скована като на манекен, а цялото ми тяло тръпнеше от натъртванията.