Катедралата се виждаше отдалеч. Двете й островърхи кули пронизваха мъглата. Щом доближих, се спуснах в една странична уличка. Разстоянието до следващата стена бе твърде голямо, за да го прескоча. Отвъд нея се криеше резиденция, достъпна само за Рефаимите. Лордът вече бе въвлечен твърде дълбоко, за да ме предаде. По някаква причина той ми предлагаше помощта си - и заради Лис бях длъжна да я приема. Освен това, попаднех ли в беда, винаги можех да го известя посредством златната нишка. Ако откриех как. И ако успеех да го понеса. Изкачих се по стената, прехвърлих се от другата й страна и паднах сред избуялата трева.
Подобно на останалите резиденции и тази бе изградена около поредица от правоъгълни вътрешни дворове. Докато прекосявах първия, си съставих мислен списък на нещата, които щяха да са ми нужни, за да прекося Ничията земя. Оръжията бяха задължителни, имайки предвид какво се криеше сред дърветата, но и една аптечка щеше да е от полза. Ако стъпех накриво в минното поле, нямаше да оцелея без турникет. И антисептик. Мисълта бе ужасяваща, но трябваше да я приема. Адреналинът бе незаменим - не само за прилив на енергия и притъпяване на болката, но и за да се свестя, ако ми се наложеше да напускам тялото си. Прашецът от анемония също не бе за изхвърляне, както и всякакви други субстанции, до които можех да се добера - флукс, богородичка, сол... може би дори ектоплазма.
Отминах няколко здания, но нито едно не бе подходящо за претърсване - имаха твърде много стаи. Едва когато се отдалечих от централните дворове, в самия край на резиденцията, попаднах на по-привлекателна мишена. Сграда с големи прозорци и достатъчно опори за стъпване. Минах под предната аркада и заобиколих от другата й страна. Тук фасадата бе обрасла с ивици от червен бръшлян. Огледах се за отворени прозорци, но такива нямаше. Щеше да се наложи да вляза с взлом. Но не, след като се взрях по-внимателно, видях, че едно малко прозорче на първия етаж е леко открехнато. Стъпих върху корниза и оттам се улових за водосточната тръба. Пантите бяха заяли, но в крайна сметка поддадоха. Промъкнах се в тясна стая, вероятно килер, потънал сред дебел слой прах. Отворих полека вратата.
Озовах се в каменен коридор. Празен. Екскурзията ми започваше окуражаващо. Докато оглеждах вратите, търсейки някакъв знак за това какво може да се крие зад тях, изведнъж се напрегнах. Шестото ми чувство потрепери: две аури. Бяха точно зад вратата вдясно от мен. Заковах се на място.
- ... знам нищо! Моля ви...
Последва приглушен шум. Притиснах ухо до вратата.
- Кръвният суверен няма да се вслуша в молбите ти - произнесе мъжки глас. - Знаем, че си ги виждала заедно.
- Само веднъж, на ливадата! Те просто тренираха. Не съм видяла нищо друго, кълна се! - Този глас бе на момиче, премалял от ужас. Познах го - беше Айви, хиромантката. Тя едва произнасяше думите. - Моля ви, не отново, няма да го понеса...
Смразяващ кръвта писък.
- Кажи ни истината и няма да има повече болка. - Айви хлипаше. - Хайде, 24, все имаш нещичко за мен. Поне малко информация. Лордът докосна ли я?
- Той... той я отнесе на ръце от ливадата. Тя не можеше да ходи от умора. Но беше с ръкавици...
- Сигурна ли си?
Дишането й се учести.
- Аз... не си спомням. Съжалявам. Моля ви, недейте повече... - Звук от стъпки. - Не, не!
Стомахът ми се обърна от сърцераздирателните й викове. Искаше ми се да разбия сънорамата на мъчителя й, но рискът бе твърде голям. Ако не набавех нужните запаси, нямаше да мога да спася никого. Стиснах зъби и продължих да слушам, треперейки от гняв. Какво й правеше той?
Писъците се разнасяха отново и отново. Най-сетне спряха и аз успях да си поема дъх.
- Стига, моля ви - простена тя, хлипайки. - Това е истината! - Мъжът мълчеше. - Но... но той я храни. Знам, че я храни и също... тя винаги изглежда чиста. И... и хората говорят, че може да обладава зрящи. Лордът сигурно го... к-крие от г-господарката. Иначе досега тя щеше да е м-мъртва.
Зловеща тишина. Сред нея се чу тежко, приглушено тупва-не, последвано от отдалечаващи се стъпки.
Дълго време останах като парализирана. След около минута натиснах дръжката на тежката врата. Насред празната стая имаше един-единствен дървен стол. Седалката му, както и подът, бяха изпоцапани с кръв.
Прималя ми и ме изби студена пот. Приседнах до стената, улавяйки главата си в ръце. Айви говореше за мен.
Но сега не бе време да мисля за това. Мъчителят й вероятно още се намираше в сградата. Бавно се изправих и приближих до следващата врата. Ключът стърчеше в ключалката. Погледнах вътре. Стените бяха отрупани с оръжия - саби, ловни ножове, арбалет, прашки със стоманени топчета. Вероятно оттук въоръжаваха червеноризците. Грабнах един нож. Върху дръжката му бе инкрустирана котва. Сционски. Уийвър пращаше тук оръжия, докато той самият и министрите му седяха в Архонтството, далеч от етерния маяк.