Трябваше да се признае самообладанието на Теребел - тя или бе имунизирана срещу оскърбленията му, или умееше много добре да прикрива емоциите си. Ако изобщо имаше такива.
- Прости любопитството ми - каза тя.
- Моето семейство не прощава. Белезите на гърба ти би трябвало да ти го припомнят ежедневно. - Очите му бяха пълни с аурата на Айви. - Затова ме разпитваш, нали, Шера-тан? Искаш да откраднеш амарант...
Белези.
Лицето на Теребел остана безизразно.
- Къде са преместени запасите?
- Не ми се нрави интересът ти. Подозрителен е. Да не би двамата с наложницата отново да заговорничите?
- Това беше преди двайсет години, Тубан. Доста време по ловешките стандарти, не мислиш ли?
- Не ме е грижа за човешките стандарти.
- Ако ми имаш зъб заради миналото, това е едно. Но не мисля, че кръвният суверен ще хареса отношението ти към нейния консорт. Нито епитетите, които използваш за неговата роля.
Сега гласът й беше по-твърд. Тубан грабна един нож от стената и замахна към нея. Острието спря на сантиметър от шията й. Тя не потрепна.
- Още една дума - просъска той - и ще призова него. И този път той няма да е толкова умерен.
Теребел замълча за момент. Мисля, че зърнах нещо в погледа й - болка, страх. Навярно говореха за някой от фамилията Саргас, може би Гомейса.
- А, да. Май си спомних къде са запасите - промълви тихо. - Как можах да забравя за Том Тауър?38
Тубан се изсмя дрезгаво. Аз попивах информацията така, както кръвта попива флукса.
- Да, никой не я е забравил - изрече в ухото й. - Както и звъна на нейната камбана. Навява ли ти някакви спомени, Шератан? Например как крещеше за милост?
Крайниците ми започваха да се схващат, но не смеех да помръдна. Тубан неволно ми помагаше. Том Тауър вероятно бе онази висока кула над входа на резиденцията.
- Не съм крещяла за милост - отвърна Теребел, - а за справедливост.
В гърлото му се надигна глухо ръмжене.
- Глупачка. - Той замахна да я удари, но после спря неподвижно. - Усещам аура. - Носът му взе да души въздуха. -Претърси стаята, Шератан. Струва ми се човешка.
- Аз не усещам нищо. - Теребел не помръдна от мястото, където стоеше. - Стаята беше заключена, когато дойдохме.
- Има и други начини да се влезе.
- Май ставаш параноичен.
Но Тубан не изглеждаше убеден. Запристъпва право към моето скривалище. Ноздрите му потрепваха, а устните му се дръпнаха назад, оголвайки зъбите. Мина ми през ума смразяващата мисъл, че е от типа зрящи, способни да надушват духовното присъствие. Откриеше ли ме, с мен бе свършено.
Пръстите му се протегнаха към сандъка, зад който се криех. В този миг в далечината, в друга стая, отекна експлозия.
Тубан начаса изтича в коридора. Теребел го последва, но на прага се обърна и прошепна към мен:
- Бягай. Върви в кулата.
И после изчезна.
Без да подлагам повече на изпитание добрия си късмет, надянах раницата и се метнах върху перваза на прозореца. Оттам почти се свлякох надолу по бръшляна, ожулвайки ръцете и коленете си.
Кръвта блъскаше в ушите ми. Всяка сянка ми приличаше на Тубан. Докато тичах под сводестите галерии, насочвайки се към централния двор, се мъчех да намеря някакво обяснение за случващото се. Теребел ми помагаше. Беше ме прикрила. Изглеждаше дори, че някой бе предизвикал взрив, за да отвлече вниманието. Тя не се изненада, че съм там, знаеше какво търся и започна да говори на английски едва след като ме видя. Значи беше една от тях. От белязаните. Трябваше да науча повече за тяхната история, да си изясня фактите - но първо бе необходимо да проникна в Том Тауър, да отмъкна запасите и да се върна при Лорда.
Група събирачи на кости, чули експлозията, тичаха откъм входа, в посока, обратна на кулата. Шмугнах се в една тъмна ниша, и тъкмо навреме - ако бях продължила, щях да се озова на пътя им.
- 28, 14, осигурете Медоу Билдинг - изкомандва един от тях. 6, ти идваш с мен. Останалите, покрийте вътрешните дворове. Викнете Краз и Мирзам.
Нямах много време. Скочих на крака и побягнах към основната сграда.
Катедралата бе огромна постройка, свързана от серия открити и закрити проходи. Мишка в лабиринт. Не смеех да спра. Пристегнах ремъка на раницата отпред на гърдите си. Трябваше да има начин да се вмъкна в Том Тауър. Дали нямаше врата някъде край главния вход? Трябваше да бързам - Краз и Мирзам бяха рефаимски имена, а последното, от което се нуждаех, бяха четирима Рефаими по петите ми, поне трима от които враждебно настроени. Съмнявах се Лордът да има много приятели като Теребел.
Спрях в края на големия двор. Той бе просторен, с декоративно езеро, по средата на което имаше статуя. Нямах друг избор, освен да изляза на открито. Бързината трябваше да компенсира липсата на укритие.