Впуснах се в спринт през ливадата. Ребрата ме боляха на всяка крачка. Щом стигнах езерото, прецапах плитката вода и се стаих зад статуята. Приклекнах ниско, тъй че водата стигна до пояса ми. Вдигнах очи и едва не подскочих. Отгоре ме гледаше Нашира. Нашира, изваяна от камък.
Наоколо не се виждаше никой. Долавях нечия аура, но твърде далеч, за да представлява заплаха. Спуснах се към отсрещната страна на езерото и оттам се насочих към кулата. Веднага мярнах тясна арка в основата. Това трябва да бе входът към камбанарията. Затичах нагоре по стъпалата, молейки се да не се появят Рефаимите. Проходът бе толкова тесен, че нямаше да имам никакъв шанс.
Когато стигнах върха, пред мен се разкри невиждана гледка. Това бе истинска съкровищница. Безброй стъкленици блестяха по стотиците рафтове, окъпани в слънчева светлина. Сякаш се намирах в сладкарски магазин - същите ярки, пъстри цветове. Имаше течности в преливащи се багри, шарени прахове, екзотични спиртосани плодове - всичките прекрасни и непознати. Стаята бе изпълнена с аромати - някои остри и неприятни, други сладостни и уханни. Залових се да оглеждам за лекарства. Повечето съдове носеха сционския знак и надписи на английски, но се срещаха и такива със странни символи. Имаше и нума, вероятно конфискувана. Попаднах на различни гадателски пособия - и на едно-единствено тесте карти. Те бяха за Лис. Прехвърлих ги бързо, оглеждайки илюстрациите. Бяха от типа Toт таро, различни от онези, които бе притежавала преди, но можеха да се използват за гледане.
Прибрах ги, после взех крем против изгаряне, антисептик и сух спирт. Имаше още една врата, вероятно водеща към камбанарията, но не минах през нея. Това щеше да е последната ми контрабанда - раницата вече ставаше твърде тежка за носене. Метнах я през рамо и се обърнах към стълбите - само за да се изправя лице в лице с един Рефаим.
Всичко в мен сякаш замря. Две жълти очи горяха насреща ми изпод тъмната качулка.
- Виж ти - каза той. - Предател в кулата.
И пристъпи към мен. Захвърлих раницата и в миг се из-катерих върху най-близкия рафт.
- Ти трябва да си сънебродницата. Аз съм Краз Саргас, кръвният наследник на Рефаимите. - Той направи подигравателен поклон. Виждах Нашира в чертите му - в гъстата медночервена коса и надвисналите клепачи. - Арктур ли те изпрати?
Не отвърнах нищо.
- Значи е пуснал своя подарък от кръвния суверен да броди без надзор. Господарката няма да се зарадва. - Той протегна облечената си в ръкавица ръка. - Хайде, слизай от там. Ще те съпроводя обратно до „Магдалена“.
- И ще се престорим, че нищо не се е случило? - попитах, без да мръдвам от мястото си. - Ще ме отведеш при Нашира.
Търпението му се изпари.
- Не ме карай да те смачкам, изменнице.
- Тя не ме иска мъртва.
- Аз не съм нея.
Намирах се между чука и наковалнята. Ако не ме убиеше още тук, щеше да ме завлече право в Резиденцията на Сюзерена. Погледът ми се спря върху буркан с бяла богородичка. Можех да изтрия паметта му.
Нямах никакъв шанс. С едно-единствено движение на ръката Краз събори целия стелаж с трясък на земята. Бутилки и стъкленици се разбиха на парчета. Изтърколих се встрани, за да не остана притисната отдолу. Къс стъкло разряза бузата ми. Извиках от болка.
Не успях да се изправя достатъчно бързо. Нараняванията ме забавиха. Тук вътре нямаше духове; нямаше нищо, с което да го отблъсна. Краз ме сграбчи за жилетката и ме запрати към стената. Пукнатите ми ребра ми изпращяха и едва не изгубих съзнание. Той ме улови за косата, изви главата ми назад и вдиша - дълбоко, сякаш се опитваше да поеме нещо повече от въздух. Осъзнах какво се случва, когато очите ми се наляха с кръв. Взех да се дърпам със зъби и нокти, мъчейки се да се добера до етера. Но той вече се изплъзваше от досега ми.
Краз беше изгладнял. Щеше да погълне цялата ми аура.
Дясната ми ръка бе прикована, но още можех да използвам лявата. Сред притока на адреналин направих онова, което баща ми винаги ме бе учил да правя - забих показалец в окото му. Веднага щом пусна косата ми, бръкнах в джоба си и извадих шишенцето. Червеното цвете.
С оголени зъби Краз обви пръсти около гърлото ми.
Ако опитах да атакувам съзнанието му, тялото ми щеше да бъде безвъзвратно увредено. Нямах избор. Разбих флакона в лицето му.
Вонята бе отвратителна. На гнилоч. Сладникава, изгаряща гнилоч. Краз нададе нечовешки писък. Прашецът бе попаднал право в очите му. Те почерняха и засълзиха, а лицето му придоби петнистосив оттенък.
- Не - каза той. - Не, ти не можеш...