Следващите думи бяха на Глос. Зрението ми се размъти. Дали не получавах алергична реакция? В гърлото ми се надигна горчива жлъч. Бръкнах в раницата, напипах пистолета и го вдигнах към главата му. Краз падна на колене.
Убий го.
Дланите ми лепнеха. Дори след стореното с Жандарма в метрото, същото престъпление, заради което се бях озовала тук, нямах представа дали съм способна на това. Да отнема чужд живот. Но после Краз дръпна ръце от лицето си и аз разбрах, че вече нищо не може да го спаси. Дори не трепнах, когато натиснах спусъка.
23.Сънят
Тичах по покривите, покрай старата църква, а после по дългата улица към „Магдалена“. Когато достигнах стените й, от един прозорец се подаде ръка и ме вмъкна вътре.
Лордът. Беше ме чакал. Без да проговори, ме поведе към източния двор и през поредица от празни коридори. После под колонадата и нагоре по стълбите. Аз не се осмелявах да обеля и дума. Щом се озовахме стаята му, се свлякох на пода пред камината. Пръстите ми оставиха цветен прашец по килима. Приличаше на сажди.
Без да забавя крачка, Лордът заключи вратата, спря грамофона и дръпна всички завеси. Известно време остана да наблюдава през пролуката на източния прозорец, държейки под око улицата. Смъкнах от гърба си раницата, чиито ремъци се бяха врязали в кожата ми.
- Убих го.
- Кого? - изгледа ме той.
- Краз. Застрелях го. - Цялата треперех. - Убих един Саргас... сега тя ще убие мен. Ти ще ме убиеш...
-Не.
- Защо, по дяволите, не?
- Смъртта на един Саргас не е загуба за мен. - Той отново се обърна към прозореца. - Сигурна ли си, че е мъртъв?
- Разбира се, че е мъртъв. Застрелях го в лицето.
- Куршумите не могат да ни убият. Трябва да си използвала прашеца.
- Да. - Помъчих се да овладея дишането си. - Да, използвах го.
Лордът не проговори дълго време. Аз седях сред доказателството за престъплението си, а дробовете ми щяха да се пръснат.
- Ако един Саргас е бил убит от човешко същество - каза най-сетне той, - Нашира ще стори всичко възможно това да не се разчуе из града. Нашето безсмъртие не бива да попада под съмнение.
- Значи всъщност не сте безсмъртни?
- Не сме неразрушими. - Той приклекна и се вгледа внимателно в мен. - Видя ли те някой?
- Не. Всъщност да... Теребел.
- Теребел ще опази тайната ти. Ако е само тя, няма от какво да се боим.
- Тубан също беше там. Но стана експлозия... Случайно да имаш нещо общо с нея?
- Усетих, че се намираш в опасност. Бях подготвил някой да отвлече вниманието при нужда. Нашира ще научи единствено, че е имало теч на газ и оставена наблизо свещ.
Новината не ме утеши особено. Отнетите от мен животи ставаха вече три, без да броим онези, което не бях успяла да спася.
- Кървиш.
Погледнах към огледалото в банята, което се виждаше през отворената врата. Дълга резка пресичаше бузата ми. Не твърде дълбока, но достатъчно, за да се стича кръв и да образува вадичка.
- Да - казах.
- Той ли те нарани?
- Не, просто се порязах на парче стъкло. - Докоснах с пръсти лицето си. - Ще разузнаеш ли какво се е случило?
Той кимна, без да сваля очи от мен. В тях имаше нещо, което ми направи впечатление - тъмнина, напрегнатост. Той мислеше за друго. Раната ми сякаш го хипнотизираше.
- Ще остане белег, ако не се погрижим за нея - каза, държейки ме за челюстта. - Ще пратя някой да я промие.
- И ще проучиш за Краз.
-Да.
Само за кратък миг погледите ни се срещнаха. Сбръчках чело. Въпросът беше на върха на езика ми.
" В крайна сметка не го зададох.
- Ще се върна веднага щом мога. - Той се изправи и посочи към шкафа. - Там вътре има дрехи. Препоръчвам ти да се почистиш.
Погледнах униформата си. Жилетката бе изпоцапана с поленов прашец - уличаващо доказателство за вината ми.
- Добре - казах.
- И гледай раната да не се възпали.
Преди да успея да отговоря, той бе излязъл.
Станах и отидох до огледалото.
Прясната резка се открояваше на фона на кожата ми. Дали го притесняваше да ме гледа в този вид дори след онова, което Джаксън ми бе причинил? Или белегът му напомняше за неговите собствени - онези на гърба, които криеше от всички? От косата ми се носеше сладникав мирис. Поленът. Заключих вратата на банята, смъкнах дрехите си и пуснах горещата вода. Краката ми трепереха, а едното коляно бе ожулено от катеренето. Потопих се във ваната и започнах да мия косата си. Старите синини се обаждаха с тъпа болка, а върху тях вече се образуваха нови. Постоях няколко минути, докато вдървените ми мускули попият топлината, после взех нов калъп сапун и изтърках от себе си потта, кръвта и цветния прашец. От тези грижи видът на бледото ми изтерзано тяло не се подобри, но поне след като източих водата, се почувствах малко по-спокойна.