Дали трябваше да говоря с него за влака? Той можеше да се опита да ме спре. В крайна сметка ме беше върнал обратно, когато можеше да ме пусне. От друга страна, нужно ми бе да разбера дали влакът се охранява и къде точно на ливадата се намира входът за него. Не помнех да съм видяла врата или шахта по време на тренировките ни. Вероятно бе скрит.
Когато се върнах в стаята, намерих в шкафа нова жълта униформа. Килимът бе почистен от прашеца. Отпуснах се на дивана. Бях ликвидирала Краз Саргас, кръвния наследник на Рефаимите, с един изстрел между очите. До този момент си мислех, че са твърде силни, за да бъдат убити. Но куршумът, съдейки по всичко, просто го беше довършил. Докато си тръгна от кулата, той вече гниеше пред очите ми. Няколко поленови зрънца го бяха разложили.
Вратата се отвори и аз сепнато се обърнах. Лордът се бе върнал. Лицето му сякаш всмукваше всички сенки от стаята.
Той приближи и седна до мен. Взе тампон, топна го в бурканче с кехлибарена течност и попи кръвта от бузата ми. Гледах го мълчаливо, очаквайки оценката му за ситуацията.
- Краз е мъртъв - рече накрая, без да показва емоция. -Той беше пряк наследник на кръвния суверен. Ако разберат, ще бъдеш подложена на публични изтезания. Знаят за липсващите запаси, но никой не те е видял. Изтрихме паметта на дневния портиер.
- Някой подозира ли ме?
- Негласно може би да, но нямат доказателства. Добре, че не си използвала духа си да го убиеш, иначе самоличността ти щеше да е очевидна.
Треперенето ми се усили. Типично за мен - ако трябваше да убивам някого, той непременно щеше да се окаже най-важният човек наоколо. Ако Нашира ме разкриеше, щях да свърша като поредната смъртна маска на стената й.
Погледнах отново Лорда.
- Какво причини поленът на Краз? Имам предвид очите, лицето му...
- Ние не сме това, което изглеждаме, Пейдж. Колко време мина между употребата на прашеца и стрелбата?
Стрелбата. Не убийството. Говореше така, сякаш съм била просто страничен наблюдател.
- Може би десет секунди.
- Какво видя през тези десет секунди?
Помъчих се да си спомня. Стаята бе пълна с изпарения от течности, а и си бях ударила главата.
- Стори ми се, че лицето му сякаш... се разлага. И очите му почерняха. Изгубиха всякакъв цвят. Мъртви очи.
- Ето ти отговора.
Не разбирах какво точно има предвид. Мъртви очи.
Огънят в камината пращеше. Стана топло. Прекалено топло. Лордът повдигна брадичката ми, излагайки раната на светлината.
- Ако Нашира ме види така, ще се досети - казах аз.
- Това може да се поправи.
- Как?
Никакъв отговор. Всеки път, когато попитах какво или защо, той сякаш се отегчаваше от разговора. Сега отиде до бюрото си и извади от чекмеджето метален цилиндър, достатъчно малък, за да се побере в джоб. Отстрани с червено бе отпечатана емблемата на Сцион. Извади отвътре три лепенки. Стоях неподвижно, докато ги поставяше върху лицето ми, събирайки краищата на раната.
- Боли ли?
-Не.
Щом се отдръпна, попипах лепенките с ръка.
- Видях една карта в Катедралата - казах. - Знам, че на Порт Медоу има влак. Искам да знам къде е входът за тунела.
- И защо ти е да знаеш?
- Защото искам да се махна от тук. Преди Нашира да ме е убила.
- Разбирам. - Лордът се върна в креслото си. - И допускаш, че аз ще ти позволя.
- Да, допускам. - Вдигнах кутията за енфие. - Или ти спокойно може да допуснеш, че ето това тук ще стигне до нея.
Светлината на огъня заигра по цветето върху капака. Той потропа с пръсти по облегалката на креслото си. Не се опита да се пазари, просто ме изгледа меко.
- Не можеш да вземеш влака - каза.
- О, само гледай.
- Не ме разбираш. Той се активира единствено от Уестминстърското архонтство. Програмиран е да се движи на определени дати, в определени часове. Те няма как да се променят.
- Но нали доставя храна.
- Влакът се използва само за транспортиране на хора. Храната се доставя от куриери.
- Значи ще дойде отново чак... - Аз затворих очи. - През следващия Сезон на костите. През 2069-а. Мечтата ми за лесно бягство се изпаряваше. Все пак щеше да ми се наложи да прекося минното поле.
- Не те съветвам да опитваш бягство пеша - каза той, сякаш прочел мислите ми. - Емитите използват гората като лов-на територия. Дори с твоите умения няма да оцелееш. Не и срещу цяла глутница.
- Не мога да остана повече. - Стиснах юмруци така, че кокалчетата ми побеляха. - Трябва да се махна. Знаеш, че тя ще ме убие.
- Разбира се. Сега, когато дарбата ти е вече съзряла, тя жадува за нея. В най-скоро време ще пристъпи към действие.